Целта на настоящия материал е да представи съвсем бегъл поглед върху творчеството на Моулави, като накратко внимание бъде отделено както на авторите, оказали въздействие при формирането на Руми като поет, учител и суфий, така и на двете, считани за основни произведения на автора – „Газелите на Шамс” или Големия Диван и “Маснави”.

Приложеният филологически превод на избрани стихове от тези произведения за съжаление не ще може да предаде чувствата, ритмиката и музиката, които усещаме като четем текстовете в оригинал, но е своеобразен начин да се докоснем до мислите и идеите на този наистина изключителен ирански поет.

Няма съмнение, че произведенията на Джалал ад-Дин Руми са уникални по своята същност. Те са определяни от редица изследователи както от Изтока, така и от Запада като колосални образци на поетическото майсторство и основни за разбирането на ислямския суфизъм и мистицизъм. Творбите на иранския поет са много популярни и са превеждани многократно на различни езици.

Показателен за значимостта им е например фактът, че въпреки че терминът “маснави” по принцип обозначава произведение, в което всеки два полустиха на един стих се римуват помежду си, с течение на времето запознатите с източната литература започват да разбират под “маснави” именно поетичната творба на Моулави.

Произведенията на Руми отразяват голяма част от образците на ранното мистично творчество – коментарите на Корана, както и суфитските трактати на Санаи, Аттар и Ибн Араби.

Първият, от когото са повлияни идеите на Моулана, е баща му Баха ад-Дин Валад. Известен с прозвището “султан на учените”, Баха ад-Дин бил най-изтъкнатият проповедник в Балх.

Той притежавал дар слово и когато проповядвал, обличал суфитски си идеи и заръки в красиви слова и изящни метафори. След смъртта на баща си, по молба на неговите ученици, Руми заема мястото му на проповедник и учител. 

Моулави е повлиян от редица свои предшественици не само по отношение на поетичния стил и използваните литературни похвати, но може би предимно по отношение на съдържанието, смисъла и символите, които използва в произведенията си.

Въздействието, което големите ирански поети Фарид ад-Дин Аттар и Санаи са оказали на Джалал ад-Дин, е забележително. Различните източници сочат, че “Маснави” е написан по молба на Хусам ад-Дин Чалаби и именно по подобие на суфитските произведенията на Аттар и Санаи, които те заедно четяли.

Според преданията, при срещата на Джалал ад-Дин с шейх Аттар, която се състояла в иранския град Нейшабур, през който семейството на Моулави минава на път за свещения за мюсюлманите град Мека, за да извърши поклонение, Аттар му подарява своята „Кетаб ал-Асрар” (араб. Книга на тайните) и му предрича, че „скоро ще запали огън в сърцата на всички страстни поклонници на мистиката”.

Моулана запазва завинаги голямо възхищение към Аттар, за когото казва „Той прекоси седемте града на любовта, докато аз съм все още на завоя на една нейна уличка.”

В идеологичен и философски план повече от очевидна е ролята, изиграна от Шамс-е Табризи (Шамс от Табриз), за формирането на Руми. Той е не само вдъхновител и “пряк виновник” за написването на газелите от Дивана, наречен именно поради тази причина Диване-Шамс (Дивана на Шамс, тъй като без съществуването на Шамс и срещата му с Моулави, написването на произведението би било невъзможно), но и е научил Моулави на много в областта на суфизма и мистичното познание.

Основното, което дава Шамс на Руми обаче, е вдъхновението, което представлява за него. При писането на всички свои произведения Моулави възприема себе си като пророк, който предава божественото слово. Най-ясно обаче усещането за това е при написването на газелите, когато Руми “получава вдъхновение” и може да “чува божия глас” единствено посредством Шамс.

Различни са сведенията как точно е протекла първата среща между двамата, състояла се в Коня, но източниците са единодушни, че Моулави е бил поразен от познанието на Шамс и срещата е повратна за по-нататъшното развитие на Джалал ад-Дин.

Синът на Руми, Султан Валад, в своето произведение „Валад наме” (перс. Житието на Валад) описва тази среща и промяната, настъпила в баща му след нея, по следния начин: „Търсачът е този, който намира.... Защото Любимият става влюбен.

Неговият върховен водач по мистичния Път бе и е Шамс от Табриз. Бог благоволи Шамс да се прояви точно пред него и това беше единствено за него... След едно толкова дълго очакване Моулана видя лицето на Шамс; тайните станаха явни за него като ден.

Той видя този, който не може да бъде видян; той чу това, което никой не чува от никого...Той се влюби в него и бе унищожен.” След изчезването на Шамс Моулана дълго време остава безутешен и макар мястото на Шамс по-късно да е заемано последователно от Саллах ад-Дин Заркуб и Хусам ад-Дин Чалаби, те никога на практика не успяват да изтрият спомена за своя предшественик.

Творбите на Моулави са повлияни до голяма степен и от големия мистик и мислител от онова време Ибн Араби, когото Джалал ад-Дин среща по време на пребиваването си в Халеб, Сирия.

Основните поетични произведения на великия ирански поет са: Диванът на Шамс, “Маснави” и “Рубаят” (араб. – четиристишия), а прозаичните – “Фи-хи ма-фи-хи” (араб. – в него има каквото има в него), “Мактубат” (араб. – писма) и “Маджалис сабаа” (араб. – седем сесии). Тук ще се спрем само на първите две от тях – Дивана на Шамс и “Маснави”.

“Газалиот-е Шамс” (Газелите на Шамс) или “Диван-е Шамс-е Табризи” (Диванът на Шамс от Табриз) е сборник с мистични оди, написани от Моулана в знак на обич и преклонение към неговия любим учител Шамс.

Това е произведение, на пръв поглед изцяло посветено на любовта. Любов, която изглежда еротична и земна, но всъщност е хипостаз на Божествената Любов.

Целият Диван е отражение на страданието, причинено от раздялата, и израз на силна привързаност и “дива” обич, при която границите между влюбен, любим и любов се размиват и те преливат едно в друго.

Доказателство за това е фактът, че Руми твори газелите, а в края на всяка от тях изписва името на Шамс Табризи все едно, че той ги е писал (възприета практика в персийската класическа поезия е името на автора да се цитира в края на дадена газела/касида).

Използването на името на Шамс е свидетелство за специалната връзка, съществуваща между двамата мъже и ролята, която е изиграл Шамс за написването на този обемен труд.

Повечето от стиховете са плод на мистичен екстаз, написани са в момент на опиянение и притежават красивата мелодика и ритъм, характерни за персийската поезия.

Танцът и музиката, с които се отличава мевлевитското братство, в някакъв смисъл са изкристализирали именно от тези оди. Смисълът на стиховете дотолкова доминира над формата, че в много отношения газелите разчупват правилата, характерни за традиционния тип такова произведение.

Според различни източници, Диванът съдържа между 35 000 и 40 000 стиха, които изпълват формата на над 3 000 газели, 44 тарджиат (поеми, съставени от две или повече газели) и около 2000 рубаи (четиристишия).

Създаването на Големия диван продължава близо 30 години - от пристигането на Шамс в Коня до смъртта на Руми. Често забравян факт е, че голяма част от Дивана е съставян успоредно и в някакъв смисъл в конкуренция с “Маснави”, през последните 12 – 14 години от живота на Моулави.

Газелите на Шамс са добили широка популярност в ислямския Изток, където са отпечатвани нееднократно. Произведението до известна степен е познато и на Запада, благодарение на избрани стихове от него, преведени от Рейнълд Никълсън и Артър Арбъри.

Диванът на Шамс заедно с Дивана на Хафез са може би произведенията, които са най-трудни за превод както от гледна точка на организацията на думите, хармонията на звуците и ефекта, който изпълнението им оказва на душата на персийскоговорящите, така и поради многопластовостта на смисъла, съдържащ се в стиховете. 

Газелатата, филологичен превод на която ще прочетете по-долу, е типичен пример за стила, използван от автора в Големия диван:

Вървиш радостен, о, любими, но недей си ти отива, когато мен ме няма! О, живот обични не отивай в градината, когато мен ме няма

О, небесна шир, не се разхождай, когато мен ме няма и ти полумесецо недей да светиш, когато мен ме няма! О, земя, когато мен ме няма, недей да се въртиш и ти време, недей да отминаваш, когато мен ме няма

Този свят със теб щастлив е и онзи свят със теб щастлив е. В този свят без мен недей живя, а в онзи свят недей отива, когато мен ме няма

Дори очевидното недей разбира, когато мен ме няма и словото недей чети, когато мен ме няма! Зрение недей да виждаш, когато мен ме няма и ти душа недей да бродиш, когато мен ме няма

Нощта се озарява от светлината на звездите, аз съм тази нощ, а ти моята луна, недей отива във небето, когато мен ме няма

Скрит от любовта на цветето, трънът намери своята закрила от изпепеляващия огън. Ти си цветето ми, а аз съм твоят трън, недей отива във градината, когато мен ме няма

Тежко на онзи, който по твоя път без посока той върви. Ти си моята посока, ти, който си без посока, недей си ти отива, когато мен ме няма

Тежко на онзи, който по този път върви без да има той познание. Познанието пак си ти, ти, който познаваш пътя, недей си ти отива, когато мен ме няма

Другите наричат те любов, а аз султан на любовта. Ти си повече дори от сбъдването на която и да е мечта. Недей си ти отива, когато мен ме няма

 “Маснави” безспорно е най-известното произведение на Руми. То съдържа около 26 000 стиха, събрани в шест тома мерена реч, издържани в поетичния модел маснави (рима по модел aabbcc) или на практика, „Маснави” е поредица от разкази и поучителни истории в рими.

Писането на творбата продължава около 13 години, като, според преданията, първите осемнадесет нейни стиха са изписани на един дъх. Съчиняването на стиховете понякога трае цели нощи, през които Моулана говори и диктува, а Хусам ад-Дин записва и рецитира.

Шестият том прекъсва по средата на една от историите, което е доказателство, че Руми умира без да е завършил труда си. “Маснави” е многократно преиздаван в Иран, Турция и Индия, а така също и на запад.

Най-често цитираната редакция до днешна дата (много популярна и в Иран) е тази на Рейнълд Никълсън, която освен превод на текста съдържа и коментари и тълкуване към него. Творбата е позната на западния читател както от този пълен превод, така и от превода в проза на Арбъри, към който също има приложен анализ на текста.

“Маснави” става известен и с името “Корана на персите” – прозвище дадено му от Абдул Рахман Джами, по-късно последван от други поети и литературни критици.

Причината, поради която произведението печели това си наименование е фактът, че то достига висините на поетичното майсторство. Знаем, че чудото на исляма е именно в невероятния език на Корана.

Според някои автори, това прозвище е спечелено поради множеството заети от Корана символи и цели аяти, използвани с цел обяснение на суфитските идеи и същността на Божията любов, изложени алегорично и в свещената книга. В предговора към първи том авторът нарича своето произведение “принципи на принципите на принципите на религията”.

В “Маснави” Руми представя своето виждане за съществените въпроси на мистицизма, религията и морала.

Подобно на суфитските сборници, създадени с обучителна цел преди него, “Маснави” е сбор от истории и анекдоти, взаимствани от различни източници – Корана, народния фолклор, а така също опита, придобиван по време на мистичния eкстаз и опиянението от единението с Бога.

Всяка история е обрисувана с цел да онагледи някаква идея, а моралните ценности са дискутирани в детайли. За разлика от Дивана, тонът на “Маснави” е относително сдържан и умерен.

От една страна, творбата представлява мотивиран опит да се обяснят различните измерения на духовния живот и практика на учениците, възнамеряващи да следват мистичния път.

По-общо погледнато то е насочено към всеки, който има време да седне, да анализира и да открие за себе си какъв е смисълът на битието и земния живот. Руми посвещава “Маснави” на Хусам ад-Дин Чалаби, твърдейки, че той единствен разбира необятните и тайни предписания на това произведение. В целия текст Руми говори за духовния свят и пътуването на човека от и към този свят и през него.

От гледна точка на мерената реч и поетичното майсторство, произведението е определяно като изключително явление. Езикът, на който е написано, е характерен за поетите от иранската провинция Хорасан през 11 – 12 век, а поради тематиката, която то засяга, са използвани термини от областта на ислямското право, теологията и суфизма. Интересните истории, облечени в красиви и мелодични рими, правят четеното на творбата леко и изключително приятно.

Докато Диванът на Шамс съдържа отделни, самостоятелни газели и други поеми, подредени в зависимост от римата, върху която те са изградени (азбучен ред), “Маснави” представлява единно произведение, създадено в реда, в който го срещаме и днес.

Подобно на творбите, по чиито образец е написан - “Хадикат ал-Хакика” (араб. - Градината на мистичната истина) и „Елахи наме” (перс. – Божие житие) на Санаи и “Мантек ат-Тейр” (араб. - Логиката на птиците) на Фарид ад-Дин Аттар, “Маснави” представя суфитското учение в достъпна и лесно запомняща се форма, по-подходяща за топлите отношения и дружбата, характерни за последователите на различните суфитски кръгове, отколкото обемните и сложни класически учебници.

Според преданията, когато Хусам ад-Дин помолил своя учител да създаде подобна творба, Руми извадил от тюрбана си парче хартия, съдържащо първите 18 бейта (двустишия) от Маснави. Според други източници, той извадил хартия, дал я на Чалаби и му издиктувал първите 18 бейта, често наричани “Ней наме” – житие на флейтата.

Редица изследователи на “Маснави” твърдят, че първите 18 бейта съдържат в себе си същността на цялата творба, поради което посвещават огромни трудове само на тях. Съществуват дори тълкуватели, които изписват стотици страници анализ на идеите на Руми въз основа само на първите два бейта от “Маснави”, какъвто например е Абдул Рахман Джами.

Вземайки предвид гледната точка на изтъкнатите изследователи на Руми, ще завършим опита си да се докоснем до творчеството на големия ирански учител именно с първите 18 стиха на „Маснави”:

Чуй флейтата как разказва, стене и оплаква тя разделите:
Щом отделиха ме от ракитака, моят вопъл накара мъже и жени да се разплачат

Искам гърди, разкъсани на парчета от раздялата, за да мога да им кажа болката на копнежа си
Всеки, който от своя корен бъде отделен, отново ще затърси своята рода

Плачех на всякакви сбирки – бях и с щастливците и с нещастните
Всеки предположи, че е станал мой приятел, но никой не откри моите тайни

Моите тайни не са далеч от плача ми, но очите и ушите не са дарени със светлината
Тялото не е отделено от душата, нито душата от тялото, но човек не е способен да види душата си

Този вопъл на флейтата е огън, не е вятър. Всеки, който не притежава този огън, той е загубен
Огънят на любовта попадна във флейтата, кипежът на любовта попадна във виното

Флейтата е другар на всеки, откъснат от приятел, нейните звуци разкъсаха нашите була
Кой е виждал отрова и лек подобно на флейтата? Кой е виждал близост и копнеж като флейтата?

Флейтата разказва за пътя, напоен със кръв; разказва историите на лудата любов
Интимен другар на разума е единствено неразумният; Клиент на словото е единствено слухът

В скръбта дните ни превърнаха се в нощи; Животът бе съпроводен от болка
Ако времето отмине, махни с ръка и извикай: “Върви си, мен не ме е страх! Но ти, от когото по-чист няма, ти остани!”

Всеки освен рибата се напива с водата; всеки, който няма препитание, денят му е дълъг
Никой зелен не ще разбере доводите на зрелия, затова многото слова са излишни. Мир вам!

Бележки: