Ако някога посетите гр. Коня в Турция, потърсете хотел “Селджук Палас” и застанете точно на ъгъла срещу сегашното Министерство на Просветата. Точно там преди много, много години се е състояла една уникална среща – тази между Моулана и Шамс от Табриз. Нарекли я Мардж ал-Бахрейн – срещата на две морета. За нас философите това е било среща на разума с любовта.
Суфитската литература отрежда централно място на отношението разум – любов и творчеството на Руми не прави изключение. Но той ни прави съпричастни на една любов, която не може да бъде открита по страниците на книгите, нито в ерудицията и науката.

“Любовта не може да се заключи в рамките на това, което говорим или чуваме,
любовта е Океан , чиито глъбини не могат да бъдат измерени.

Нима ти ще се осмелиш да изчислиш капките в морето?
сравнено с Океана самото море е нищо!”(Меснави, 5, 2731-32)

За любовта можем да говорим вечно и тази тема никога няма да бъде изчерпана. За Моулана любовта е опит, който се намира отвъд тесните предели на вербалната мисъл и същевременно е толкова реален , колкото Универсума и всичко съдържащо се в него. Обектът на неговата любов е трансцендентен по отношение на този свят, дори по отношение на това, което можем да си представим или въобразим. Любовта според Руми зависи от вътрешния свят на суфия. Но неговите стихове не просто иносказателно разкриват психичното състояние на “търсещия истината”, а изграждат символи и образи подобно на философската мисъл, която конструира общоприети абстрактно логически категории.

Мистикът е човек познаващ Бога и доколкото познание само по себе си е един безкраен процес, мистиците прибягвали до помощта на различни науки. Любовта като непосредствен начин за общуване с Бога предложила едно ново познание различно от разсъдъчното.

Концепция, която противоречи на възгледите на повечето екзегети, за които богопознанието може да бъде постигнато единствено чрез придържане към смисъла на кораничното откровение. Този мистичен път на богопознание и вяра за единение с Бога в любов е познат и в християнската традиция.

Това е път, който отличава мистиците от диалектиците и енциклопедистите, които предпочитат да се опрат на знанието за природата и за качествата на човешкия разум. Руми съвсем не игнорира разума, който играе съществена и позитивна роля.

Той е необходимият посредник, извеждащият на пътя към Божественото. Този път може да бъде извървян само  с “нозете на любовта” и при пълно самоотрицание. Наричали адепта “онзи, който следва пътя”.

Любовта е едно дълго пътуване при което вярващият може да не стигне до Светлината. Онази чистата светлина, която Сухраварди определи като “Светлина на светлините”, а Руми сравни със “Светлината на Слънцето” която е самата Божествена същност.

Светлината, която впоследствие италианският философ Марсилио Фичино определи като единство на Бог и свят. Истинският свят е само Бог, защото е Светлина. , Осветен от нея, влюбеният я излъчва в света. Суфият трябва да развива вярата си концентрирайки се върху вътрешния си свят и медитирайки върху Върховното Име.

Тази форма на концентрация върху Божественото присъствие цели идентичност с Божественото познание. Божественият разум е едновременно и Було и Върховно Име, което вярващият рецитира преди да потъне в Бога. Божественото познание е външната форма на светлината на вечния Имам.

Именно теологията е онова любовно единение с божественото, неподлежащо на дискурсивна разсъдъчност. Руми и неговите последователи наричали себе си “ашъци”, влюбени, а не суфи. Човек познава Бога според степента, в която отваря душата и сърцето си за Истината.

Вечната мъдрост е една Вселена, в която се разкрива трансцендентното единство между различните прояви на Истината. За суфиите важна била не догмата, а свободата да търсиш истината и да бъдеш толерантен в отношението си към другите.

В стиховете си Руми описва как е търсил Бог отначало в християнската църква, в индуистки храм, в будистки манастир и накрая в Мека, но никъде не успял да го открие. Тогава погледнал в сърцето си  и съзрял Бога живеещ там. Сърцето на всеки вярващ е храм, в който се извършва една сложна биохимия и само дълбоко спотаената в него обич отключва пътя на вярата.

Със сърцето си човек показва близостта си до Бога. Добротата, любовта и търпимостта са колкото човешки, толкова и божествени принципи. Божествената воля се разкрива за тези, които стоят близо до Него, не само в писмените текстове, но и в дълбините на душевния живот. Любовта е онова душевно качество, което се употребява най-често в религиите на Писанието, за да онагледи вътрешното саморазкриване на Бога във всеки човек.

Любовната устременост на душата към духовна мъдрост е философия, философия разбрана като откровено обръщане към тайните.

“Сърцевината на любовта е неподлежащата на огласяване тайна” – казва Руми.
Не е ли философията онази “точна везна”, която провокира човек да намери равновесието между “захир” и “батин”, между езотеричното и екзотеричното.
При суфизма гносис и любов са духовно идентични – и двете са божествен дар.

Познанието чрез любов е възможност за взаимно опознаване. Когато човек се научи да обича той познава една действителност, която надраства идеята.

Достигнатото състояние на блаженство е не просто “избор”, но и милост, доколкото в своята ограниченост човек не е в състояние да обхване безкрайното.
Да се научиш да обичаш означава да се научиш да бъдеш търпелив  използвайки разума, но да останеш бунтар със сърцето си.

Пречистено от всичко нечисто, сърцето е скрито съкровище, в което Бог познава същностите. В “Нафахат аль-Унс”, Руми посочва, че Абд ал-Халик пръв въвежда сърдечната молитва: “Нека сърцето ти бъде изпълнено с унижение и смиреност, нека тялото страда, а очите да плачат.

Нека делата ти бъдат открити, а молитвите ти искрени. Нека домът ти бъде дом за молитви, а висшата мъдрост Хакк тааля – твой ръководител.” Езикът винаги да е в съответствие със сърцето. Да произнасяме това, което чувстваме. Молитвата е съпреживяване на Словото, в неговата сияйност, доколкото говоренето е привилегия на съзрелия в сърцето си Бог.

“Сърцето е море, а езикът бряг. Когато морето вдига вълните си, то изхвърля на брега онова, което е в него.”

При молитвата от голямо значение е дишането. Методиката на дишане винаги е била на почит в Азия и е свързана с трансформацията на енергия./Подобно на уйгурските бхикшу, практикуващи будистка медитация използвайки свещенни думи, така и суфиите изпълнявали “зикр”-повтаряне имената на Бог./ “Хош дар дам” е съзнателното дишане, при което вниманието на молещия е в пълно съответствие с неговите цели.

Като термин е използвана от Учителите от Сирийската пустиня, а Наджим ад-дин Кубр й придава мистично значение обвързвайки я със звука “Ха” /универсалното име на Бог/, което съзнателно или не всеки вярващ произнася от момента на раждането до смъртта. За Руми това е абсолютния момент, когато личността се обединява в едно цяло.

В това се заключава най-висшата тайна на дишането. Подобна целеустременост е необходимият стадий преди окончателната трансформация. Защото пътят според Моулана е пътя на пълната трансформация – от субективното състояние на спящ до състояние на обективното съзнание на освободения човек.

Онази трансформация, която пренася човек от света на нереализирания потенциал, в света на волята / който всъщност съответства на “царството небесно” от Евангелието/. Именно тук човек осъзнава предназначението си, но ако човек остане в състояние на “спящ” той не ще може да изпълни мисията си.

Загубата на собственото “Аз” ще бъде компенсирано от обективната любов, загубата е минимална в сравнение с това, което човек ще получи. За северните суфи /Персия, Афганистан, Кавказ/, тайната на любовта е в смъртта на човешката същност. Да обича може само този, който се е освободил от себе си, Това освобождение те нарекли “итлак”, заимствайки го от будистката идея за освободения човек “Архат”.

Самият път на трансформацията е триада: тя включва момента на осъзнаване на времето, т.е осъзнаване на разликата между присъствието “тук”/хузур/ и “отсъствието”/гафлат/. Втори е етапът на който свършва вербалното мислене и започва непосредственото възприемане, при което думите стават излишни. За да се достигне третият момент – моментът на осъзнаване на сърцето. Попитали Руми: “Къде е светът на Абсолюта?, а той отвърнал: В сърцето!”

Трите степени съответстват на три степени на познанието:

Триадата на пътя:  Шариат – Тарика – Хакика,  съответства на триадата: Зная – Виждам – Съм.

Но ако при овладяване на Шариата човек се води от разума, то при Тарика той е воден от любовта.

Образът на пътя визуализира образа на спирките /”макам”/: покаяние, предпазливост, въздържаност, нищета, търпение, надежда, покорност, за да се стигне до “хакика”, т.е до истинското битие. Достигайки го суфият постигал интуитивно самата същност на истината и започвали да го наричат “ариф” /посветен/ или “Човек на истинското битие”, доколкото съзнанието му било разтворено в обекта на съзерцанието.

Бог, от друга страна е огледалото, в което духовният човек съзерцава собствената си реалност. Като еретичен определят замисъла на ибн-Араби, че всеки пророк е не просто аспект на Върховния Логос, а самият той е Божественото слово.

Защото тук не става въпрос просто за отказ от догматичните форми на религиозност, а нещо много по-сложно – универсалния смисъл на Откровението, чрез екзотеричните аспекти на религиозността. Именно в тези низпослани свише форми на религиозност е закодирано “универсалното”.

Родина на “южните суфи” /Арабия, Испания, Африка, Месопотамия/ станали бившите християнски земи и за това на тях съвсем  не била чужда християнската концепция за Бог като любов. “Бог е любов”/Йоан,3,16/ - Той е този, който дава от богатството на Словото си думите, с които хората могат да го обичат./1/ Така в християнството става възможно, както подчертава проф. Каприев “безумното положение да се заговори на “Ти” на трансцендентното начало, а християнинът да се приближи към свободата си”.

Тази концепция присъства и у Руми - “Бог е любов”, “Светът е сътворен от любов”, “Светът съществува поддържан от любов”. Любовта като атрибут на Бога е разкрита в редица Коранични стихове.

Суфиите често се позовават на аят 5:54, в който се демонстрира йерархичният характер на взаимоотношението между Божествената любов към човека и тази на човека към Бог.

Но тази взаимовръзка съвсем не е вертикална, а кръгова. Любовта е духовен кръговрат. От Бога, като начало е красота, от Бога като обемащ света е любов и връщайки се към Бог е наслаждение.

Самото съществуване е наслаждение, а постоянното Божествено присъствие в него е Светлина.  Безусловно Бог е любов , но този атрибут съвсем не изчерпва неговата реалност.

Като съсредоточие на противоположности Бог владее всички атрибути и по своята същност ги превъзхожда. От една страна Той е любов, а от друга – нещо много повече.

Тази постижимост на Абсолюта и едновременно с това разкриването на невъзможността той да бъде постигнат е същината на поетичната диалектика на Моулана, за разлика от традиционния суфизъм.

“Света е огледало, разкриващо съвършенството на любовта! Нима някой някога е видял частта да бъде по-голяма от цялото? /Диван, 25248/”

Всяко живо същество изпитва необходимост от друго, желае го и се стреми към единение с него. “Божествената мъдрост ни сътвори влюбени един в друг”- казва Руми.

Това предопределение разделя света на части, установявайки любов между тях. Във всяка част е вдъхнато желание по отношение на другата.

Бог влага желание у мъжа и жената, за да може света да съществува чрез техния съюз, жената желае мъжа, за да може всеки един от тях да се усъвършенства. Но човешката любов минава през два етапа:”първична любов” - любовта към Бога и “производна на първата” - любовта към останалите.

Има хора, които знаят, че Бог съществува и насочват цялата си любов към него и такива, които вярват в независимото съществуване на различните обекти на желание и насочват любовта си към тях.

Но доколкото и тази втората любов произтича от любовта към Бога  то в крайна сметка и тя води към Него. За суфия съществува един възлюбен, всички останали видове любов са студени и нереални.

“В очите на избрания любовта е безкраен вечен свят, не обръщайки внимание на това, че простолюдния го вижда като форма и чувственост.” /Диван, 18197/
Ако на ниво разум имаме единството на разбиращия субект, разбраната форма и разбирането, то на ниво любов имаме същото единство като единство на любовта, любящия и любимия.

Съвсем не следва, че в епохата на рационалното мислене метафоричното е лишено от реално съдържание и е изчерпало познавателните си способности. Синектиката е онази наука, която използва метафоричното мислене за решаване на утилитарни технични задачи, които не са решими по пътя на логиката, а в основата на методиката си поставят олицетворението./2/

Трябва да изпиташ любов, за да я разбереш. А тя съществува не за да бъде разбрана, а за да се реализира. И ако Руми акцентира върху нея то е за да събуди в сърцето на слушателя Любов.  Познанието на сърцето е интуитивно и е естествено то да клони към символа.

“Някой попита: Какво е любовта?
Аз отговорих: Не питай за това!
Когато ти се уподобиш на мене, тогава ще разбереш!”
/Диван, 29050-51/

 “Избери любовта! Времето без любов не се брои. Любовта е жива вода, изпий я до дъно с душа и сърце!” /Д.,11909-10/

 Да избереш любовта, означава да избереш единствената сила надминаваща границите на разума и противоречията на знанието. Означава да избереш онази любов, която надарява със сигурност и с разбирането, че нито в този, нито в друг свят има нещо, което да не е и двете – обичано и любящо.

***

БЕЛЕЖКИ:

1. Каприев, Г. ”Средновековната ученост 9-11 в.”, Сп. Критика и Хуманизъм,с.149,кн.1,1991г
2. Фиш, Р.  ”Джеляледдин Руми”,С., 1984,  изд. Народна култура