Продължение
 
ЗА ОМАР ХАЙЯМ, ЗА МИГА, ЗА ВИНОТО И ЛЮБОВТА, ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ, ЗА ЖИВОТА…

Втечнен рубин е виното, гарафата е рудник,
купата тяло е, а виното в нея - душа!
А кристалната чаша, от виното засияла,
е от сълзи, в които кръвта на лозата е скрита!
рубаи №39
Висока цена определя на виното щедрият персиец:
 
Чаша вино струва сто сърца и сто религии!
Глътка вино струва царството китайско!
Че освен рубиненото вино, що ли друго има на Земята,
горчиво да е и да струва хиляди нежни души!
рубаи №53
И е готов сам да заплати за него славата си на мъдрец, доброто си име, да бъде наречен и “влюбен”, и “безпътен”, и “езичник”, и “еретик”…
Дори на Господа Хайям не прощава отнетата му глътка вино:

Ти счупи моята стомна със вино, о, Господи!
Затвори пред мен дверите на насладите, о, Господи!
И лисна върху земята пурпурното вино!
Проклет да съм, нима пияният си ти, о, Господи?!
рубаи №72
Виното за дръзкия певец е с много имена. То е: “утринно”, “старо”, “бистро” “зороастрийско” “пурпурно”, “жива вода”… То е за него, “безумния”, “любима”, то може дори  планината да накара “да затанцува”, да си запленен от аромата му “е по-почтено от това, да си известен с аскетизма си”.
Четени в определена последователност филигранните четиристишия на Хайям представляват възторжена поема за виното като противоотрова на всички житейски несгоди и злини, като могъщ тласък за разкрепостяване на тялото и на духовните копнения, като символ на духовната наслада и на въздигането на човешкия дух, на възсъединяването му с Бога.Мотивът за виното в поезията на Омар Хайям е тясно преплетен с мотива за любовта. Нещо повече – те просто не могат да бъдат разглеждани поотделно. Навсякъде, където присъства “любимата”, “луноликата”, “слънцеликата”, “обичната”, “красноликата”, “лалеликата”, “жасминената”, “феята”, “избраницата сияйна”… (за отбелязване е, че никъде в своите четиристишия поетът не употребява тривиалното “жена”, навсякъде е предпочетено поетичното сравнение!), имат почетно място и делвата, и кърчага, и виното. Дори самият влюбен се отъждествява със съда на живителната напитка:
Този кърчаг като мен е бил въздишащ влюбен,
във плен е бил на къдрите на някоя красавица,
тази дръжка, зад гърлото му дето виждаш,
ръка била е, връз шията на някоя любима!
рубаи №13
Страстта към красноликата също е сравнена с божествената напитка, заради която Хайям не се свени от упреците на невежата:
За любовта ми към теб от упреци не се свеня,
с невежите в подобен спор не бих  будувал!
Напитката на любовта лекарство за мъжете е,
за тези, що не са мъже, от таз напитка полза няма!
рубаи №17
Никой не бива да се сърди на любимата жена за причиненото от нея страдание, а трябва да £ е благодарен, “защото всичко причинено от любимата е щастие!”. Пък и  “Никой в този свят не е спечелил краснолика, / без да получи от Съдбата тръни във сърцето”.
“С алено вино  в едната ръка и с къдрици любими в другата”, това е състоянието, в което жизнелюбецът Хайям, приседнал щастлив някъде в края на поляната, се чувства напълно освободен от тревожните и главоболни мисли за хода на Небосвода и за обърканите земни дела.Струва си да отбележим, че действието у Омар Хайям е експонирано най-често в края на някоя природна даденост: “на брега на потока”, “в края на полето”, “на поляната в края”, “някъде на полето в края”. А това би могло да означава и по-далеч от хорската суета и хлевоустата мълва, които биха нарушили хармонията на общуването в уединение.
Три неща, според него, са необходими на човека, който и без това не знае тайнството на бъдещето си: “/и/ нужни са му /само/ вŁно и любима, и копнение!”. Затова когато ги има и трите, той се усеща честит и не измъчва “сърцето радостно със горест”.Постигнал болезнено, но изоснови, съзнанието за преходността на всичко земно и за това, че “човек не е властен над утрешния ден”, Хайям отправя своя призив и към любимата  си:
Тъй като човекът не е властен над утрешния ден,
сега направи щастливо скръбното /си/ сърце!
Пий вино в зрака на Луната, ти, подобна на Луна, че Лунатамного ще ни търси /утре/, но не ще да ни намери!
рубаи №68
И отново:
Ей, избранице сияйна, в утринния час,
изсвири /ми/ някаква мелодия и вино донеси!
Че сто хиляди царе и Джáмовци е отвело в земятапристигането на лятото и отпътуването на зимата!
рубаи №92
Многократно повтарящ се мотив в четиристишията на източния певец на опиянението и любовта, мотив който неизменно се преплита с други две основни теми – с тази за преходността на всичко земно и с тази за живата памет към предците, е мотивът за безбройните хубавици, живели на света и превърнали се след като са го напуснали в нежни цветя, треви и оплодена от красотата им пръст:
Навсякъде където върху земята теменужка е израсла,
била е бенка върху лицетона някоя красавица!
от рубаи №123
Внимавай, стъпвай предпазливо по пръстта,
е тя зеници във очите на красавица била е!
от рубаи №127
Всяка тревичка, която на брега на потокабила е,
навярно къдрица на/хубавица с/ангелски нрав е била!
от рубаи №129
Могат да се приведат и цели прелестни четиристишия в потвърждение на тезата, че този мотив също е един от предпочитаните от Хайям:
Прашинка всяка,  върху лицето на Земята,
била е /дева/ слънцелика с челото на Зохрá!
Изтрий със трепет прашинката от милото лице,
защото и тя къдрица и лице на нечия любима е била!
рубаи №131
И понеже рубаите на Хайям, посветени на обичаната жена (или жени) звучат подобно на безкрайно мелодична и безкрайно нежна песен, потърсих паралел с “Песен на Песните” на Соломон, за да открия за себе си една набиваща се на очи отлика.

Докато Соломоновата възлюбена е определена жена с конкретно име – Суламит, Хайямовата любима не е назована. Тя е по-скоро обобщен образ на жената, без която насладата от мига на веселието не би била пълна, нито пък животът пълноценен.

Докато обичащият мъж у Соломон е щедър и разточителен в описанието на своята възлюбена, Хайям е подчертано пестелив, определено фрагментарен.

В “Песен на песните” “най-хубавата между жените” е оприличена на “кобилка във фараоновата колесница”; очите и са гълъбови под къдриците, косата Ł е “като стадо кози, кога слизат от Галаадеската планина”; устните Ł са “като алена панделка”, а устата сладкодумна, ланитиите под къдрите Ł са “като половинки нарове”; двете Ł полукълба са “като близначета от млада сърна, които пасат между кринове”; снагата Ł е оприличена на палма и пр.и пр.

У Хайям “сияйната избраница” е обрисувана по-скоро индиректно, посредством състоянието на наслада и опиянение у влюбения мъж, предизвикано от нейното присъствие. Той оприличава лицето Ł на загадъчното небесно светило Луната, т.е. прибягва до сравнение, надхвърлящо представата на познатото, заобикалящото ни в земния свят.Тук опонентите навярно ще отбележат, че това сравнение не се появява за първи път в лириката на Хайям, че то се среща в строфите на мнозина от представителите на персийския класицизъм.

Това е така, но у Хайям това сравнение излиза извън обичайното схващане на Изтока за съвършеното женско лице, закръглено и бяло като лунния диск. При Хайям то включва както физическата прелест на любимото лице, така и женската загадъчност и очарование, и кокетството на нежния пол, и притегателната сила на трудно достъпното, и лесната накърнимост на красотата, но и вярата в нейното безсмъртие, и най-сетне мечтата, стремежа на поета и на мъжа Хайям към съвършенството…
Пий вино в зрака на Луната, ти, подобна на Луна, че Луната
много ще ни търси /утре/,  но не ще да ни намери!  
от рубаи №68
Друг “реквизит” на любимата - дългите Ł къдрици, са споменати от поета, като че ли само за да ни довери, че той ги държи в ръцете си. Те документират в случая не толкова детайл от нейната хубост, колкото  блаженството от допира с тях. Хайям търси не толкова ефекта на външното описание на “луноподобните”, колкото тяхното (и свое!) вътрешно състояние: “опиянените красавици”, които ще му поднасят “по глътка вино цял месец”. Очевидно е, че става дума за красавици, а не за отделна любима, надарена с индивидуална характеристика!
С алено вино в едната ръка и с къдрици любими в другата,
приседнал в края на поляната, той е /така/ щастлив!
от рубаи №43
Вижда се, че и тук акцентът е поставен върху собственото му отношение към къдриците на “жасминената”, които наред с виното, го карат да “не мисли за хода на Небосвода”, сиреч за съдбата. Подобно е внушението и в друго рубаи, където през пролетта “любима, подобна на фея от Рая” му поднася чаша вино някъде в края на полето. Показателен е финалът на четиристишието:
/тогава/, дори за мнозина това да е сквернословие,
кучето ще е по-честито от мен, ако в този миг за Рая мисля аз!
от рубаи №46
Другаде:
Желанията ми вечно са свързани с лицата-рози,
ръцете ми вечно са свързани с чашата и виното!
от рубаи №62
Питам се, ако имаха възможност узритските поети да прочетат тези строфи, колко ли биха завидяли на Хайям? И още един пример:
В сезона когато младите рози разцъфнат,
нареди, красавице, колкото трябва вино да внесат!
от рубаи №77
И тук, както на много други места спътницата не е индивидуализирана, тя е една от многото възможни “пременени” красавици, споделящи духовното пиршество на мислителя Хайям. Тя е жената символ!
Любимата в неговите рубаи е “слънцелика” и “лунолика”, прилича на лале и е с устни като рубин, но никога тя не е една определена “избраница”, и почти винаги се възприема като една от многото красавици, населявали трепетната територия на поетическия му свят.
Но има и изключение от този принцип. То се забелязва в няколкото негови четиристишия,  в които сърдечните копнежи на поета ясно са отправени към конкретен обект от нежния пол. И до днес обаче остава загадка за хайямистите лицето, на което са посветени тези рубаи:
Как да пърхам аз около някоя друга
и как нова любов да започна,
щом сълзите и за миг не ми дават,
да погледна лицето на някоя друга!
рубаи №20
Една свещена тайна ще споделя със теб,
с две кратки думи ще ти я разкрия:
Със любовта към теб в земята аз ще ида,
със обичта към теб аз от пръстта ще се надигна!
рубаи №32
В следващото четиристишие пък, и то е единствено по рода си, Хайям дава предпочитанието си на любовта към любимата, загърбвайки “символа на щастието” – рубинената напитка.

Не защото съм беден аз вино не пия,
не от страх от позор или напиване не пия!
Аз пиех вино зарад /самото/ веселие,
сега нося теб във сърцето си и затова не пия!
рубаи №15

Разбира се привържениците на тезата, че Хайям е мистик веднага биха включили това рубаи към арсенала на своите аргументи, защото под местоимението “теб” те ще видят образа на самия Господ Бог. И навярно ще имат основание.

Тогава обаче ще трябва да приложим целия инструментариум на източната мистическа символика, според която виното и опиянението от него са израз на настъпилия екстаз, а благоговението пред красотата и младостта по своята същност представлява преклонение пред абсолютното божествено съвършенство.

Но тъкмо с тази трактовка в четиристишието съзираме  противоречие, което трудно бихме могли да обясним. А не е ли по-резонно да очакваме  една земна любов бурно да се възпламени и постепенно да угасне, отколкото да отнесем пламъка на мимолетните чувства, колкото и силни да са те, към Бога?

В лириката на Хайям присъства забележимо и мотивът за приятелите. Всъщност цялото му поетическо творчество е един непрекъснат, проточил се през годините диалог с любимата, с приятелите, с Бога… Но поетът съзнава, че и с приятелите нещата не всякога вървят добре. Очевидно той е изживял горчилката и на разочарованието, и на измамата, и на откровеното предателство, за да се изтръгне от перото му вопълът, че светът е “обеднял откъм приятели” и да отправи недвусмисленото си предупреждение:
По-добре е ако във тези времена по-малко приятели имаш!
Общуването с днешните люде е по-добре да бъде от разстояние!
Онзи, на когото в живота си ти се осланяш,
щом отвориш очите на разума - /виждаш/ твой враг е!
рубаи №202
Би следвало да признаем, че 950 години след рождението на източния мъдрец това му четиристишие не е загубило своята актуалност. А и не само то… Омар Хайям многократно ни предупреждава иззад тежката десетвековна завеса, че следва да пазим тайните си от всички, “а за подлеците това дваж повече важи!”, че:
В света духовен следва да си разсъдлив,
в делата на света е нужно мълчалив да си!
Дордето имаш ти очи, език, уши,
и сляп, и ням, и глух бъди!
рубаи №206
че:
Всяка тайна във сърцето на мъдреца
и от Ангa по-прикрита би следвало да бъде!
Четиристишието завършва с удивителни по своята красота и философска обобщеност строфи:
Че перлата във мидата се ражда, защото там е скрита
онази капка, която е сърдечна тайна на морето!
рубаи №207
И все пак, независимо от преживените разочарования, след повече от седем десетилетия натрупан опит, вярата в истинските приятели не напуска Хайям:
И зрънцето надежда в хармана ще остане,
и къщата, и дворът ще останат без мен и без теб!
Среброто и златото твои, от дирхема до гроша,
с приятели похарчи, иначе на врага ти ще останат!
рубаи №288
Хайям има към кого да адресира в зенита на своя път своите сърдечни молби. Прекарал всичките си дни сред веселие или в дълбок размисъл за извечните закони на битието, в непрестанен диалог с приятели, с любима и с Всевишния, Хайям остава верен на себе си и на преданите си другари, към които отправя едни от най-съкровените си молби:
Ей, приятели, напойте ме със вино,
и лицето ми кехлибарено превърнете в рубин!
Когато умра, измийте ме с вино,
а от пръчките на лозата ми сплетете ковчег!
рубаи №294
Когато умра, със вино измийте ме мен!
За чистото вино талгин направете за мен!
Ако в деня на Страшния съд подирите мен,
сред праха на/някоя/кръчма търсете ме мен!
рубаи №297
Поезията на Хайям е органична сплав между лирическа неудържима стихия и философска вглъбеност. Бихме я обеднили непоправимо, ако се опитаме да подценим едната от двете Ł съставки. Без дълбокия философски промисъл, пронизващ рубаите му те биха олекнали откъм внушение, без пламъците на неговото несекващо жизнелюбие биха загубили от яркостта си и от силата на своето непосредствено вездействие.
Омар Хайям живее с мига и във мига, но едновременно с това той къса и хвърля зад себе си плодовете на напразните надежди, защото те са по-горчиви и от най-жестоката истина.
Една от тези надежди е илюзията, че човек може да промени в нещо предопределената му съдба. Както е невъзможно да промени и собствената си същност, да стане по-добър, да се измъкне от калъпа, отлят несъвършено от самия Бог:
Илюзия е всичко, което си отлял от битието наше,
към странности стотици Ти ни тласкаш!
Не мога по-добър да стана от това, което съм,
защото отлял си Ти калъпа мой с такива свойства!
Или:
О, сърце, щом истината за света e /само/ алегория,
защо тъй дълго страдаш и тъжиш?
Ти покори се на Съдбата и примири се със нещата,
че онова, което е написало Перото, заради теб не ще се промени!
рубаи №224
 
 
Подобно е разбирането и внушението на Хайям и в много други рубаи. Но съзнанието за предопределеността на човешката същност и на живота човешки събуждат у класика и недоволство, пораждат бунт на личността. Някъде на границата между отчаянието, самооправдаването и бунта изригва викът: “Какво да правя аз!?” И това може да бъде само вик на несъгласие с фаталната предопределеност, вик на протест. Срещу кого?…
О, Господи, ти/вече/си омесил моето тесто, какво да правя аз?!
Изпрел си/вече/мойта вълна и памука мой, какво да правя аз?!
Доброто и злото, които донасям със себе си в този живот,
изписал си ги върху мойто чело, какво да правя аз?!
рубаи №140
Дълбокото съмнение на Хайям в съвършенството на Мирозданието (у него то е или “Небе”, или “Небосвод”, или пък успореденото с Бога “Творец”, или “Виночерпец”) прераства на места в убеждение в неговото несъвършенство и в несъвършенството на човека, създаден от Твореца. Малкият процеп на съмнението постепенно се разтваря до неприветно зееща пукнатина, за да надничат от нея и горчивото прозрение, и укора, и нещадящата присъда:
Коварство, лицемерие – все спътници в живота, докога?
/И/ докога тоз Виночерпец на живота ще ми налива мъка?
Лукавството, двуличието му ме карат да желая,
да лисна на земята като глътка/вино/остатъка от свойте дни!
рубаи №160
И другаде:
Творецът, що човешката природа сътворил е,
съвсем не знам защо със толкоз слабости я е създал!
/Защото/ ако тя добра е, защо я разрушава?
Не са ли формите сполучени, вината чия е?
рубаи №260
Да си припомним как е у Еклесиаст

“Кой може да изправи това, което Бог е направил криво?”
глава 7, 13
Или:
“Има зло, което съм видял под слънцето, то е сякаш грешката, която иде от властелина.”
глава 10, 5
На места съзираме и ироничен подтекст, което само по себе си е проява на дързост, тъй като иронията е насочена към самия Бог:
Сполай на Бога, че /нови/ източници на беди
не се налага /днес/ от другиго да дирим!
от рубаи №237
По Хайямовски дръзко звучи и четиристишието:
О, Небосвод, как стана тъй, че подлеци с блага даряваш?
Даряваш им /ти всичко/- бани, мелници, палати?
/А/ на честния да дават вечер хляб срещу залог?
Да плюеш трябва на подобен Небосвод!
Рубаи №128
Въпреки съзнанието за предопределеността на съдбата и за несъвършенствата на Мирозданието и на човешката природа, източният бунтар не се колебае да изрази и собствената си активна позиция. Към предишния си, настойчиво повтарян въпрос: “Какво да правя аз!?”, той добавя какво би сторил сам, ако:
Да бих държал в ръцете си скрижала на Съдбата,
щях да го пренапиша съгласно моите желания и разбирания:
Премахнал бих веднага /всяка/ горест от земята,
от радост бих опрял чело до небесата /чак/!
рубаи №177

И още:

Ако владеех аз Небето като Господа,
напълно сринал бих това Небе!
И бих създал на мястото му друго,
където благородните със лекота мечтаното постигат !
рубаи №218
Успоредявайки мислите си за предопределеността на човешката съдба и за несъвершенството на земното устройство Хайям достига на места до крайния извод за безсмислието на самото раждане на човека. И това са натежали от горчивина строфи, малко песимистични и доста самотни сред океана на Хайямовата жизнерадостност:
 
Тъй като в този свят със две врати полученото от човека
не е нищо друго освен мъка и смърт,
честит е онзи, що не влязъл е във битието,
блажен е всеки, който /просто/ не се е родил!
рубаи №219
Своеобразен бунт срещу Грънчаря на Вселената е заложен и в следващите строфи, в които поклонникът на красотата и на съвършенството недоумява защо всичко, което е сътворено с такова изящество е осъдено на погибел:
 
Толкова изящни глави и нозе, чела и ръце,
от любов към кого създаде /Той/, от ненавист към кого унищожи?
от рубаи №179
Великото страдание и великата скръб на поета от всичко видяно и осъзнато в реалното битие са побрани в едно от най-изразителните му четиристишия:
 
Потокът кървав на сърцето ми сто къщи би отнесъл,
а от плача/ми/скръбен сто пъти повече са застрашени!
От всяка /моя/ мигла кръв тече като по улей,
ако ги махна миглите, потоп ще стане!
рубаи №180

Сложни са “взаимоотношенията” на Хайям с Бога. Той го назовава с различни имена: “Всевишния”, “Саги”, “Виночерпеца”, “Господа”, “Извечния художник”, “Създателя”, “Виночерпеца на живота”, “Аллаха”, “Грънчар на Вселената”, “Творец и Господар милостив” или просто “Той” с главна буква, макар че в персийския език и арабската графика няма главни букви. Горещият диалог с него преминава през много фази, оцветен е с различни нюанси, но неизменно минава през вярата в неговото милосърдие и убедеността във всеопрощението, с което той  ще дари съгрешилите. Но дори когато Хайям проси милост за неизпълнените от него повели и за постъпките си непозволени; когато е “от грехове пиян” и “трезв от упование”; когато моли Господа да го спаси от горестите и от бедността, и да го отведе в своя Храм, той дръзва да отправя към Бога и своето послание, своето собствено разбиране за божественото милосърдие:

 
Великодушен си, о, Боже, а великодушието означава милосърдие,
защо /тогава/ непокорните извън  градините са на Ирéм?
Ако се моля аз и ми простиш, това не ще е милосърдие,
на мене, грешния, ако простиш, това е милосърдие!
рубаи №274
Самият Омар Хайям с прегрешенията си, с многократно заявените си увлечения и привързаности се оглежда като в кристално огледало в прелестното със своята простота и филигранност на рисунъка четиристишие:
 
О, Господи, прости на моето сърце пленено!
Прости на моите гърди многострадални!
Прости на водещите ме във кръчмата крака!
На моята ръка прости, която вдига чашата!
рубаи №281
И тази молба, отправена към Бога, е също толкова по Хайямовски чиста и съкровена, както молбите, които великият жител на Мавераннахр и на света адресира към жасминените красавици и към приятелите си…