ЗА ОМАР ХАЙЯМ, ЗА МИГА, ЗА ВИНОТО И ЛЮБОВТА, ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ, ЗА ЖИВОТА…
 
Да се анализира творчеството на Омар Хайям означава да се анализира стихията на света. До този извод, не особено окуражителен за сериозния изследовател, би стигнал всеки, който се потопи в многозвучието на неговите афористични строфи и се натъкне на показателния факт, че основните мотиви в поезията на Хайям са една постоянно разширяваща се, неизбродна територия, върху която източният мислител проектира своите възгледи за живота и смъртта, за доброто и злото, за порока и добродетелта, за приятелите и за любовта, за Бога… Сиреч всичко, което е докоснало ума му на правдотърсач, и сърцето му на непоправим жизнелюбец.
Една от постоянните теми, залегнали в неговите рубаи, е тази за житейския кръговрат. На десетки места поетическият текст е пронизан от дълбок размисъл за битието и неговите извечни закони, за преходността на всичко земно, за смисъла на мимолетния човешки живот:
 

Онези, дето остаряха и тези що са /още/ млади,
всички един след друг, един по един ще си идат!
Това Земно царство за никого не ще остане вечно,
отивали са си, ще си идем и ние, пак ще дойдати ще си отидат!

рубаи №56

Или:

На цикъла, заключил идването и отиването наше,
не му се вижда нито краят, ни началото!
Никой и думичка не е обелил за това,
туй идване от где е и отпътуването за къде е!
рубаи №222

И още:

Когато чистите души напуснат моето и твое тяло,
прахът на другите ще стане гроб за мен и теб!
А след това за тухлите на гробниците чужди
ще сложат във калъпа праха и мой, и твой
рубаи №289
Характерно за Хайям е мъдрото и  подчертано спокойно приемане на неизбежното “отиване” от живота на всичко пребиваващо на временния адрес на този “бренен свят”. Но макар и възприета като естествена и неотменима съставка на самия живот, смъртта си остава за философа Хайям онзи неразплетен възел, измежду стегнатите възли на всички вселенски тайни, развързани от него с прозорливост:
 

От недрата на земята черна до зенита на Сатурн
разгадах аз всичките тайни вселенски!
Възлите стегнати с прозорливост развързах,
/и/разплетоха се всички, освен този на Смъртта!
рубаи №290
Това “отиване” от света обаче, тази неразплетена тайна не носят на поета нито смут, ни униние:

Аз не съм онзи, който се страхува от смъртта си,
защото/знам, че/следващата половина ще бъде по-добра от тази!
Животът ми от Господа на заем даден е,
когато дойде време да го връщам, ще го върна!

рубаи №291
Боя се, че неправомерно извеждам темата за смъртта в началото на своя анализ, защото макар и честа гостенка в рубаите, тя далеч не е определяща за поезията на жизнелюбеца на Изтока. Дори когато съдбата “лъха зной зад гърба му”, Хайям не се откъсва от мисълта за вълшебната напитка, която може би ще го върне в света на живите, усети ли там някъде, в Отвъдното, нейния аромат:
 
В нозете на Смъртта когато аз смирено спра,
от ръката и когато падна  като  птица поразена,
внимавайте, не друго вий, а кана от праха ми направете,
ще оживея може би, ако на виното усетя аромата!
рубаи №293
Животът с всичките му реалии, а не мисълта за неизбежния край, тържествува в изящната и мъдра, провокираща фалшивата добродетел, поезия на великия персиец. И ако трябва да бъдем съвсем точни, в нея тържествува и властва над всичко останало Мигът.
Рубаите на Омар Хайям не са изпети в прослава поотделно на виното, любимата, веселието, мъдростта, Бога… Те възславят с цялата поетическа мощ на лирика онзи кратък, единствен миг, в който сме временни обитатели на земята. И в този “миг, един единствен”, са побрани като в искрящ бокал и виното, и любимата, и неудържимото пиршество на сетивата, и мъдростта, и Бога… Мигът у Хайям расте и получава пълнота и обемност с всяко следващо четиристишие. Той се извисява, надхвърля очертанията на земното, добива космически размери. И тази пределна сгъстеност и едновременно с това обемност на поетовия непостижим миг е една от главните отлики на неговата лирика. Безкрайният живот, пресован в един единствен миг, прекаран във веселие. Като “веселието”, следва особено да подчертаем това, надхвърля обичайното си битово значение. Веселието у Хайям е преди всичко празник на духа, на ликуващата радост от живота. Понякога “мигът” е заменен на места с “дъх”, като негов равностоен еквивалент:
 
От Дома на неверието до Вярата е само дъх един единствен!
От Света на съмнението до Увереността е само дъх един единствен!
Във този скъпоценен дъх един едининствен ти щастлив бъди!
Защото облагата от нашия живот е само този дъх един единствен!...
рубаи №51

И така:

Боим се, че никога вече в този свят не ще да дойдем,
че със приятелите също /повече/ не ще се съберем!
Да се възползваме от този миг, във който/днес/живеем,
че до следващия миг в живота може и да не достигнем!
рубаи №55

Или:

За теб днес утрешният ден не е достъпен,
и мислите за бъдното напразно те гнетят,
не изтървавай този миг, ако сърцето ти не е безумно,
че животът, който ти остава, не е без край!
рубаи №156
 
Широка територия в четиристишията на Хайям заема поетическата възслава на виното. Не са така чести примерите в световната поезия, дори и сред поетите, последователи на “Философията на Градината”, в които “напитката на живота” да е била издигана до такъв обемен символ. Дори самият живот се отъждествява у Хайям с бокал вино. В един момент те стават за него еднозначни. Нищо не може да разколебае свободния дух в стремлението му да изживее пълноценно мига на телесните и духовните наслади:
 
Казват: “ Не пий вŁно, че ще страдаш,
в Съдния ден в огъня ще гориш!”
Тъй е, но /знай, че/ и двата свята не струват,
този едничък миг, в който от вŁно опиянен си!

рубаи №35
Именно “опиянен”! Опиянението е онова особено състояние, което Омар Хайям поставя над всички останали. Не самото “пиене”, не “пиянството”, а състоянието, в което сме “нито трезви, нито пък пияни”, когато човекът е освободен от “упованието в божията милост” и от “страха от мъките в Ада”, когато е свободен “от пръстта и вятъра, от огъня и от водата”:
 

Ние сме с виното и с певеца в порутения ъгъл/ на кръчмата/,
душите и сърцата ни, чашите и дрехите ни винена утайка са пълни!
Свободни от упованието на/божията/ милост и от страха от мъките/в Ада/,
свободни от пръстта и вятъра, от огъня и от водата!
рубаи №4
 
За Хайям виното е един от най-широковместимите символи, олицетворяващ всичко, заради което си заслужава да се живее. За него той намира най-точните думи, най-изящните поетически сравнения: