Откакто през 1912 г. във вестник “Миръ” анонимен преводач публикува превод на няколко четиристишия от Омар Хайям, по книжните лавици у нас започват да се появяват нови и нови преводни заглавия от персийската класическа литература.

Сред пионерите, обърнали поглед към Изтока, се открояват имената на такива наши учени и интелектуалци като акад. Николай Райнов, Гео Милев и Леда Милева, Григор Ленков и Любен Любенов, които биха правили чест на всяка национална култура. С времето броят на запленените от магията на Ориента продължава да нараства.

Над десетина са вече преводачите на персийска поезия, мнозина са и авторите, опитали се да навлезнат в територията на персийската култура и литература. Не всички са имали възможността да работят непосредствено с персийски оригинали, да боравят свободно с персийския език. И на помощ им е идвала преведената  на руски, английски, френски, немски или на други езици персийска литература. А тя понякога крие опасни подводни камъни и залага капани.

В тези капани се попада най-често, когато в текстовете има персийски собствени имена или топоними.

Конфузен е фактът, че до ден днешен няма нито едно персийско име изписано от нашите преводачи или автори по един и същи начин. Ето само един пример.

Името на най-превеждания у нас персийски поет عمر خيام Омар Хайям е изписвано досега по четири различни начини: Кайям – от Гео Милев; Хайям – от Григор Ленков, Любен Любенов, Йордан Милев, Данчо Господинов, Иван Жеглов (“Грешник, забравен от бога”, 1991). Хаям – от Иван Жеглов в следващото  му преводно заглавие (“Горчива сладост”  1996); Хайам – от Владимир Свинтила и Георги Марковски;)… Според Й.Милев първото му име (в действителност титул!) е Гияседдин  (букв. “Помощ на вярата”), според Г.Александров то е Хаяс ад дин, според трети Гияс ад-Дин…

Кои са най-честите разминавания и на какво се дължат те? При сериозен прочит на родната литература, посветена на Персия и Иран ще се натъкнем на определена закономерност в тези неприятни разминавания. Закономерност, която би могла да се категоризира отчетливо.

Преди да пристъпим обаче към тази категоризация, би следвало да направим  уточнението, че съвременният книжовен персийски език има три национални езикови норми (регионални варианти) или три езикови клона. Това са:  фарси в Иран, дари в Афганистан и таджикски (стоящ доста близко до дари) в Таджикистан.

И трите езикови норми (и техните диалекти) се подчиняват на обща граматическа система, но имат свои специфични особености, отнасящи се най-вече до лексикалния им състав и до фонетичната им система.

Решим ли да установим единна транскрипционна  система на персийските собствени имена и топоними, имаме пред себе си две възможности. Първата, и според мен по-перспективната, е да изберем географския принцип, т.е. да се придържаме към изписването на имената така, както те звучат в различните ареали на разпространение на персийския език.

Макар че това ще ни принуди да изписваме едно и също собствено име по два или по три начина и би създало определени затруднения при транскрибирането на български. Независимо дали ще го осъществяваме на кирилица или на латиница.

Втората възможност е да изберем най-авторитетната, в смисъл най-разпространената, езикова норма на персийския и да подчиним останалите две на нея.

Това е литературната норма на езиковия клон “фарси”. Но тогава името на един от популярните съвременни таджикски писатели Абдулло Гани ще трябва да  изпишем като Абдоллах Гани, а това ми се струва не особено редно. Има и среден път, който като че ли е най-подходящ и би ни позволил да се придържаме както към авторитета на фарси, така и да отчитаме националните езикови норми на съвременния персийски език.

Известно е, че от ХVI в. нататък по обширните персийски земи започва процесът на национално обособяване в рамките на персийската езикова общност.

От територията на някогашната империя започват да се откъсват големи части, населени с персоговорящо население. Първи, под натиска на узбекските ханства, отпадат земите на Средна Азия и Хорезъм.

През втората половина на века глава надигат и туркменските племена. След 1639 г.  се отделя Багдад и Арабски  Ирак. През 1747г. и Афганистан е обявен за самостоятелна държава. Последни поемат самостоятелен път кавказките провинции на Персия и ханството на Северен Азербайджан, Армения и царството на Източна Грузия са вече извън пределите на Иран.

А тези земи в продължение на векове са имали един език и е протичал единен литературен процес. В създаването на колосалното литературното наследсто, не случайно сравнявано с древногръцкото, участват представители от всички краища на империята. Затова днешните им потомци от Иран и Афганистан, от Таджикистан и Узбекистан, от Туркменистан, Азербайджан, Киргизстан и другите бивши територии на Персия, твърдят, че са наследници на огромното художествено богатство. И имат основание за това.

Длъжни сме да се съобразим със справедливите им претенции. Затова, когато става дума за имена от древноиранския (VIIв. пр.н.е. – IIIв. от н.е.), средноиранския (III - VIIв.) и от класическия период (IX-XVв.) би следвало да ги изписваме така, както те са приети в основния езиков клон на персийския – фарси. А след XVв.  личните собствени имена би трябвало да се изписват като се отчетат особеностите на всяка от националните езикови норми на персийския език.

И отново една  задължителна уговорка. Съществуват имена от древноиранския период, дошли до нас чрез древногръцкия или чрез други езици посредници. Така, според Авеста, името на пророка на зороастрийската религия  е زرتشترا Заратоштра, средноперсийският му вариант (пехлеви)  е زرتشت Зартошт (Зардошт). Преминавайки през древногръцкия език, името става Зороастър.

Този вариант е добил гражданственост у нас. Въпреки че на български теорията на Ницше за свръхчовека се появява под названието “Тъй рече Заратустра”. Примерно така стоят нещата и с името на основателя на Първата персийска държава – Ахаменидската империя /550 – 330 пр.н.е./. На персийски то е  كوروشКуруш.

Но у нас гражданственост е добила друга негова форма – Кир /558-530/. Синът на Кир у нас е известен като Камбиз, а на персийски е كمبوجيه Камбуджие. И името на третия подред цар от ахаменидския род   دريوش   Дарявош  битува у нас не в оригиналния си вид – Дарий /522-486/. И т.н. и т.н. Така че най-правилно е да запазим навлезлите отдавна в езика и културата ни имена от персийската древност. Освен ако не пристъпим към радикална промяна на системата на транскрибиране на персийските имена на български език.

Що се отнася до топонимите, при тях задачата е значително улеснена. Просто най-естествено е да ги изписваме така, както звучат в районите откъдето са произлезли. Макар че и тук сме длъжни да преценим на какво да отдадем предпочитание, на добилите гражданственост названия на персийски райони и градове или да се придържаме стриктно към правоговора им.

Българските автори най-често са били подвеждани, когато са се доверявали безкритично, бихме казали дори сляпо, на рускоезични източници. И са копирали изписването на персийските имена, без да отчитат факта, че в Русия по традиция се придържат към таджикската езикова норма на персийския език.

А в нея краткият звук “е”, който няма графичен израз, се предава със звука “и”, а не както е в литературната норма на фарси с “е”. Затова вместо  فردوسي Фердоуси, حافظ  Хафез, نظامي   Незами, مالك شاه Малек-шах, نظام الملك Незам ал-молк,, ناصر خسرو   Насер Хосроу и т.н., “преводачите от персийски (фарси)” Й.Милев, Вл. Свинтила, Г.Александров ни предлагат техните таджикски варианти: Фирдоуси, Хафиз, Низами, Малик-шах, Низам ал-молк, Насир Хосроу… А това не бива да бъде така.

Под влияние на таджикската езикова норма попадат и някои имена, завършващи на първата буква от персийската азбука ا “алеф”. Във фарси най-често тя обозначава дългия гласен “а”, докато в дари и в таджикския език буквата изразява дълго “о”.

И ако изхождаме от принципа на подчиняването на авторитета на най-разпространената езикова норма на персийския – фарси, имена като ميرزا и اوستا Мирза и Авеста следва да изписваме с “а” накрая, а не с “о” – Мирзо, Авесто…

Вероятност да се разминем с правоговора на фарси се появява и при имената, в които нямаме графичен израз на неустойчивите (кратки) гласни “а” и “е”. В подобни случаи се налага да се съобразим с обстоятелството, че в дари и в таджикския се налага гласният “а”   كي كاوس Кай Ковос, докато във фарси “е” - Кей Кавос.

Характерно за персийския, а и за арабския език, е наличието на три звука “х”.   خ - беззвучен гърлен (преходен увуларен), близък до съчетанието на нашите “х” и “р”; ح – фарингален беззвучен предихателен; и ه – непроизносим “х”, който във фарси почти се уподобява на предихателния ح .

В англоезичната и френскоезичната литература при транскрибирането на персийските имена на латиница е прието беззвучния гърлен “х” да се изразява чрез комбинацията “kh”, докато другите два варианта на звука “х” намират графичното си изражение чрез “h”.

Затова и името на трубадура на любовта и виното Омар Хайям на английски и френски често се изписва  като Khayyam. Което, разбира се, не ни дава основание на български да го предаваме като Кайям или Кхайям.

Често пъти в нашата литература, посветена на Персия и на Иран, непроизносимото ه “х” се пропуска. Било защото то не е отразено в руския или защото в  някой от западните езици е пренебрегнато. А не би следвало.

Поради това името на върховния бог на зороастризма اهورا مزدا   ни се предлага както в правилната му форма - Ахура Мазда, така и в погрешната Аура Мазда. С  името на неговия брат и антипод اهريمن Ахриман, бога на Мрака, нещата стоят по същия начин. Предлага ни се и като Ариман.

В персийския език има два случая, в които при изписана една съгласна буква, при четене звукът £ да се удвоява.

В първия, над нея трябва да стои знак, подобен на английското “w”.  Нарича се “ташдид” и удвоява съгласната, над която е поставен. Често пъти този знак се пропуска, но съгласната, над която обикновено стои, си се произнася удвоено.

Преди години имах доста комичен случай, който за щастие завърши благополучно за мен, преподавателя по персийска литература в СУ “Св.Климент Охридски”. В почивката между часовете мои студенти съсредоточено решаваха кръстословица. Попитаха ме за името на персийски класик.

С четири букви, първата и третата били “а”. Усилията ми не дадоха резултат. А това, каквото и да говорим, не е добър атестат. Едва след като засякоха и четвъртата буква - “т”, установих че стъкмителят на кръстословицата не е запознат нито с параметрите на персийската именна система, нито с най-големите автори  от класическия период.

Защото ставаше дума за известния персийски поет и теоретик на суфизма عطار Аттар (ок.1145-1221/1230), но в главоблъсканицата името му го бяха съкратили на Атар… Както е станало и с името на съвременния ирански учен Аббас Егбал, което в предговора на Й.Милев към Рубайят на Омар Хайям е предадено с едно “б” – Абас.

Вторият случай на удвояване на съгласния звук се получава, когато се използва арабския артикъл ال “ал”. Любопитна подробност е, че в персийската графика (коректността изисква да признаем, че в действителност тя е арабска, но с прибавени към нея четири букви за звукове, които не съществуват в арабския език) има два вида букви - “слънчеви” и “лунни”.

Когато в дума от арабски произход артикълът ال  “ал” е поставен пред някоя от слънчевите букви (ت، ث، د، ذ، ر، ز، س، ش، ص، ض، ط، ظ، ل، ن ) при четене съгласният звук ل    “л” се трансформира в звука, стоящ след него, т.е. звукът, стоящ след артикъла   ال “ал” се удвоява.

Което е убягнало от вниманието на издателите на поезията на съвеменния ирански литературовед и поет Малекашшоара Бахар. И те просто още на корицата са го прекръстили на Малекалшоарае Бахар.

Във вокалната система на персийския език съществуват два дифтонга – “йе” и “оу”. Вторият се изразява графично с буквата و “вав”. Тя обаче може да изразява и: съгласния звук “в”, краткия гласен “о”, дългия гласен “у”, както и дифтонга “оу”.

Не сме ли наясно с персийската лексика и графика, грешките ще дотичат сами. Както са се настанили, например, в изповедната книга на Любен Отов “Ислямската култура през погледа на един европеец”.

В нея едно от централните имена в персийската класическа литература Фердоуси е изписано без да се отчита наличието на дифтонга “оу” – Фердоси.

Впрочем тази грешка е допусната и от преводача на “Шах-наме” на Фердоуси  Йордан Милев. При това с още едно разминаване в името, продиктувано от руските преводи на същото произведение – Фирдоси.

Непознаването на  звуковете на و “вав” е причина Л.Отов да изпише и друго персийско име погрешно. Става дума за един от легендарните персийски царе от династията на Кейанидите كي خسرو . На фарси ще го прочетем като Кей Хосроу. На дари и таджикски като Кай Хосров. Но Отов е открил най-неочаквано и трети вариант - Кей Хосро.

Впрочем така е изписано и името на исмаилитския проповедник, пътешественик и пътеписец Насер Хосроу (1004-1072) – Насер Носро…

Отбелязахме вече, че два от звуковете, които изразява “вав” са дългият “у” и краткият “о”. Когато “вав” отсъства, сме длъжни да използваме кратък звук – в случая “о”.
Но това не се знае от Й.Милев и Л.Отов, които променят името на един от героите на иранския национален епос от رستم Ростам на Рустам. Ще каже някой – незначителна подробност.

Да, ако се носим по повърхността на голямата река и не се потапяме в глъбините и… И ако точно тази “незначителна подробност” не засягаше начина, по който изписваме дори името на пророка на ислямската религия   محمد Мохаммед. Защото в литературата ни ще го срещнем и като Мухаммед, и като Мохаммад, и като Мухамед, и като Мохамад (че дори и като  Муххамад).

Премного варианти, нали? За този смущаващ разнобой допринася и обстоятелството, че и на персийски, и на арабски, името на пророка не съдържа устойчиви гласни звукове, т.е. такива които имат графичен израз.

То е изписано с четири съгласни, между които ние трябва да поставим кратките гласни. Че и да определим третата съгласна “м” двойна ли да бъде тя или не. В случая българските арабисти са тези, които трябва да дадат своето авторитетно становище и да наложат  единна за българския език норма.

Специфична особеност на персийския език е, че в него освен обикновенния звук “г” گ има още два, подобни на него. Единият е غ “гайн”, представляващ проходен увуларен звучен “г” (аспираторно “г”), между нашите “г” и “р”. Вторият е ق “кгаф”.

Във фарси той звучи подобно на  غ “гайн”. Но в дари и в таджикския между двата звука има видима разлика. Подчинявайки се на авторитета на фарси, когато се използва латиница при транскрибиране на думи, съдържащи тези букви, и за двете се използва  g  “гама”. 

Транскрибирането на кирилица поставя пред нас изискването наличието на тези две букви в имената да се изразява с българското “г”. Например دقيقي    (Даgиgи) трябва бъде Дагиги, а не Дакики;   صدق (Садеg) следва да е  Садег, а не Садек. كي  قباد Кей Кобад  -  Кей Гобад, بيهقي Бейхаки - Бейхаги и т.н.

При топонимите би следвало  да използваме и “г” и “к” в зависимост от това каква гражданственост са добили те у нас, ако не пристъпим, естествено, към радикално уеднаквяване на персийските топоними в българския език, съобразно звученето и изписването им по места. 

Тогава гр. Самарканд ще стане Самарганд, защото на персийски се пише така سمرقند . Поради същата причина и градовете  قندهر Кандахар и قوم Кум трябва да започват не с “к”, а с “г” – Гандахар и Гум.

А ако излезнем извън собствените имена и топонимите и се обърнем към общите думи в българския и персийския език,  при транскрибирането отново би трябвало да се съобразяваме с обстоятелството как думата е в българския £ вариант, а не как е изписана на персийски.

Защото макар че в думи като قفس  (gафас) кафез, سندوق (сандуg) сандък; بيرق (бейраg) байрак; قالب (gaлеб) калъп; طاقي (таgи) таке; چبق (чобоg) чибук;  چغال    (чagaл) чакал; چغندر (чоgондар) чокондур /червено цвекло/ и др.,  да присъства една от двете букви ق или غ , на тяхното място в българския език стои буквата “к”.

Любопитно е да се отбележи, че освен руския, английския и френския, на българското изписване на персийските имена в определени случаи влияние оказва и турският език.

Така, в послеслова си към споменатата по-горе преводна книга, Владимир Свинтила се позовава на едно от значимите произведения на персийската класическа литература   گلستان “Голестан”.

И го нарича с турското му звучене “Гюлестан”. Най-вероятно подведен от друг наш преводач, който дванадесет години по-рано превежда класическата творба под същото заглавие.

И въпреки че گل и в персийския (“гол”), и в турския език (“гюл”) е с по две значения – “цвете” и “роза”, а  ستان “стан” и в двата езика е производителен суфикс, обозначаващ струпване на множенство предмети или лица на едно място, (т.е. “Цветна градина” или “Розова градина”), когато се отнася до персийски произведения, би трябвало да ги назоваваме с персийските им имена?
Турско (тюркско) присъствие откриваме и в името (титула) на първия държавен мъж при султаните Али Арслан и Мелик шах نظام الملك Незами ал-молк /1017-1092г./. Втората му част е предадена от  Й.Милев като “мюлк, което е типично за тюркските езици, но не и за персийския.

В историческия път на иранската народност има период от около почти 300 години (651-935), в които тя е в състава на арабския халифат. Покоряването на иранските земи от арабите внася коренен прелом в духовния живот на персите. Древната им религия Зороастризма е  изтласкана  от исляма. 

Средноперсийската писменост “пахлави” е заменена с  арабицата. Почти двеста години арабският език господства в  държавната администрация и литературата. В научната област арабският език доминира по-дълго време. По тази причина в персийския език и до днес да има присъствие и арабският.

Десетки са иранските дейци на науката и културата, чиито имена са неразделна част от арабската културна традиция. Което съвсем не означава обаче, че имената им днес трябва да се изписват така, както звучат на арабски. Името на автора на прекрасния трактат за тънкостите на персийската и арабската поезия Рашид Вавтат, например, е изписано от Л.Отов в арабския му вариант – Рашид Уатуат.

Особено осезателно се чувства арабското звучене на имена на етнически перси в преведената на български “История на ислямската философия” на Анри Корбен.

Най-често това проличава в имената, притежаващи артикъла ال “ал”, който когато е поставен пред слънчевата буква د   “дал” (“д”) се трансформира в същия съгласен звук, т.е. “д” се удвоява.

Тогава артикълът би могъл да се произнесе и съответно изпише “ад”, “од” или “ед”, но не и “уд”, както е в арабския език. Например رشيدالدين Рашидеддин (Рашидаддин, Рашидоддин) там е Рашидуддин, فخرالدين Фахреддин (Фахраддин, Фахроддин) е Фахруддин,    جلال ادين   Джелаледдин (Джелаладдин, Джелалоддин) е Джалалуддин, شمس الدين Шамседдин (Шамсаддин, Шамсоддин) е Шамсуддин и т.н. В същата книга топонимът Хорезм, отнасящ се до исконно персийски земи, е предаден в арабския му вариант - Хуарезм.

И тук опираме до още един същностен въпрос при транскрибирането на персийските имена на български. Става дума за слятото, полуслятото или разделеното изписване на имената, притежаващи артикъла ال “ал”.

Защото в това отношение отново сме свидетели на пълната дисхармония, царяща в нашата литература. В определени заглавия, дори на една страница, имена от горния тип са изписани различно. В “Гюлестан” на Саади например, авторът на предисловието Й.Милев само на пет страници ни е поднесъл три различни начина на изписване на имената.

Мушрифаддин (слято) и няколко реда по-надолу Мозафар ед-Дин (стр.5), после на шеста страница пък тирето е прикрепено към първата част на името – Шамс-ед Дин, и отново на следващата страница имаме слято изписано име - Джелаледдин.

И с невъоръжено око се забелязва, че имената притежават едни и същи компоненти, което ще рече че би следвало да се изписват еднакво. Смятам, че най-подходящо е подобни имена да се изписват или слято, или с малко тире между артикъла и името пред което е поставен.

Натъкваме се и на една доста комична ситуация в същия предговор. В него първите имена на автора на “Голестан” са изписани по два различни начина: Абу Абдаллах Мушрифаддин Саади Ширази – на пета страница,  и: Абу Абдоллах Мошарафеддин Саади Ширази – на осма страница. Което само по себе си показва липсата на каквито и да е ориентири при правописа на персийските лични имена на родния ни език.

Като говорим за влиянието на арабския език върху правописа и правоговора на персийски имена, следва да посоча че в арабския език има особен звук, намиращ се между българските “д” и “з”, при това със звук, подобен на английското “the” пред тях. 

Графичният израз на този звук е буквата ض “зад”. Собственото име رمضان   Рамазан се изписва с тази буква в средата. Рамазан същевременно е и названието на деветия месец от ислямската лунна година, през който се съблюдават постите.

Поради спецификата на ض “зад” името и месецът  биха могли да се прочетат и като Рамадан.

У нас и двете форми са добили гражданственост. Когато става въпрос обаче за персийски текстове, правилно е да предпочетем първия вариант, защото в персийския език буквата ض “зад” обозначава само един звук – “з”.

Съществуват още няколко специфични нива на влияние на арабския върху персийската лексика, на които, макар да ги включваме тук, би следвало да се обърне внимание при разработването на транскрипционна система на персийските имена  и топоними.

Казаното далеч не изчерпва проблема в дълбочина, но подсказва защо не бива да се изненадваме когато ставаме свидетели на няколко последователни грешки в изписването само на едно собствено име. Така например в предговора си към  преводната стихосбирка на Владимир Свинтила, известният наш белетрист Георги Марковски изписва  първото име на основоположника на персийската класическа литература Рудаки като Абуабдуло    ابو  عبدالله , вместо правилното Абу Абдоллах.

Защото: Първо, “абу” (ар.) е със значение на “баща”, т.е. не е част от собственото име и трябва да се напише отделно. Второ, над буквата ل   “л” е поставен знакът ташдид “w”, който удвоява съгласният звук над него, т.е.

имаме двоен съгласен звук “л”. Трето, четвъртият звук на Абдуло трябва да бъде “о”, поради обстоятелството, че в персийския език  дългият гласен “у” има графично изображение - و . Когато тази буква я няма в името е по-правилно да използваме “о”.

Четвърто, Абу Абдулло (с краен гласен “о”) е според афганистанската и таджикистанската езикова норма на персийския (“дари”). Във “фарси” е Абдолла. И пето, името завършва с персийското непроизносимо ه (предихателно “х”), което макар и да не се произнася, е правилно да са напише, така както е прието да се транскрибира на латиница. И както се изписва името на господа на мюсюлманите – Аллах.

Или пък случаят с почетния титул на نظام الملك Íеçàì аë-Ìîëê (“Порядък íà öàðñòâîòî”). То е изписано от  Й.Милев с четири грешни позиции - Низам-ул мюлк. “Низам” (рус.) вместо “Незам”; “ул” (ар.) вместо “ал” или “ол”; “мюлк” (тур.) вместо “молк”; и накрая краткото тире трябва да бъде към “молк”, защото артикълът ال е към втората част на титула.

В интерес на истината трябва да отбележим, че в преизданието от 1999г. много от имената са коригирани в правилна посока и за това най-вероятно има заслуга редакторът на изданието, иранистът Марта Симидчиева.

Или ако отново надзърнем в “ История на ислямската философия ”, там четем قطب الدين  е Кутбуддин, вместо Готбоддин.

Има случаи, в които просто не можем да определим къде е причината за погрешно изписаните имена. В друг свой предговор Й.Милев ни представя книгата на Насер Хосроу سفر نامه “Сафар-наме” (“Книга за пътешествията”) като “Сефер-наме”, което не отговаря на нито една езикова норма в персийския език.

В споменатата по-горе книга пък Любен Отов, удивлява читателя като нарича бога на Мрака Ангра Маню (Ахриман) – Англо Майню. Същият автор, навярно подведен от фамилиите на централни персийски царски династии като  Ахамениди, Сасаниди, Саманиди и Сафавиди, решава че всички останали трябва да завършват със същото окончание.

Затова и Каджарите са станали Каджариди. И което е още по-учудващо, последните монарси на персийския трон - баща и син Пахлави (1925-1979) са се превърнали в Пахлавиди. А те са, впрочем, съвременници на Л.Отов…

Съсредоточим ли се малко повече ще открием откровено и шокиращи неща. Сред тях на първо място ще поставим онези персийски лични  имена, които Вл.

Свинтила е взаимствал от руски преводи и ги е въвел в преводите си с руските им падежни форми. Кейгобад, Парвиз, Фаридун, Кей Кавус присъстват в сборника на Вл.Свинтила като: Кай Кубада, Парвиза (рубаи №229), Фаридуна (рубаи №236), Кай Кавуса (рубаи №174). В рубаи №202 пък град Тус, люлка на толкова велики имена, освен че е поставен в руската му падежна форма,  е изписан и с малка буква:

Видях аз птица, тя седеше на зида на туса
и бе положила пред себе си тя черепа на Кай Кавуса.

И Г.Александров  не е останал по-назад в това отношение. За него град Тус е станал незнайно защо Тхус (рубаи №593). Името на един от легендарните персийски царе جمشيد  е изписано по два начина: Джамшид (рубаи №506) и Джамшед (рубаи №159); героят от иранския национален епос Феридун се е превърнал във  Ферудин (рубаи №417); река Джейхун, възторгналата не един източен поет, е преименувана на Джихун (рубаи №188). 

Нещата достигат сияйния си връх когато имената на двамата суфиски наставници Абу Саид Механайски (967-1049) и Ибрахим Адхам (? - ок.776-783), чийто песнопения се приемат от последователите им за свети химни, са обединени в едно -  Бу Саид Аджем (рубаи №446)…

Към този многогласен хор се присъединява отново  и Й.Милев. Като назовава второто по популярност произведение на Саади “Бустан”, в порусначения му вариант “Бустани”. Защото е прибавил към него и изафета в руската му форма…  Най-вероятно е прочел на руски език “Бустан-и Саади” (“Бостан” на Саади) и е решил, че “-и” е неразделна част от заглавието.

В заключение редно е да направим следната уговорка. Тук са разгледани само най-често срещаните разминавания в правописа на персийските имена и топоними на български език.

Разминавания, дължащи се както на непознаването на персийската графика и фонетика, така и на липсата на строго фиксирани правила, върху които да стъпи отделният автор. Което ще рече, че иранистите сме  в дълг пред нашата научна и културна общественост. Защото сме в ХХI век, българската иранистика съществува близо десетилетие и половина, и няма място вече за самодеятелността в преводи, предговори и прочие…