Сохраб Сепехри е съвременен ирански поет и художник. Роден е в град Кашан, а умира в Техеран. През 1946 г. Сепехри завършва педагогическо училище за младежи и започва работа в сферата на културата. Същата година се записва във факултета по изящни изкуства на Техеранския униберситет.

Първата си стихосбирка, силно повлияна от творчеството на Нима, Сохраб Сепехри издава през 1951 г. и озаглавява "С цвят на смърт".

През 1953 г. завършва факултета по изящни изкуства с научен орден - първа степен и
взема активно участие в няколко изложби. Същата година издава и втората си стихосбирка "Животът на сънищата".

От есента на 1955 г. в списание "Слово" започват да излизат негови преводи на японска поезия. До края на живота си Сепехри пише поезия и рисува - две занимания, които винаги са изпълвали със смисъл и надежда неговия пълноценно изживян живот.

АДРЕС

"Къде е домът на приятеля" -
бе утро, когато конникът попита,
небето замълча.
Минувачът освети с клона светлина,
който държеше в ръка,
тъмните пясъци.
С пръст посочи сребристата топола и каза:
"Преди дървото,
в уличката има градина -
по-зелена от Божествения сън,
в нея Любовта е синя
като крилете на искренността.
Ще вървиш до края й.
Който след съвършенството
достига до една врата.
После ше завиеш към цветето на самотата,
две крачки, преди да го достигнеш,
ше спреш до непресъхващия
фонтан на земните легенди
и ще те обхване прозрачен страх.
Сред искренността на безкрайната небесна шир,
ше чуеш шумолене,
ше видиш дете,
което се е покачило на висок бор,
за да вземе пиленце от гнездото светлина
и него ше попиташ
къде е домът на приятеля."

***
ОАЗИС САМО ЗА МИГ

Ако идвате при мен,
намирам се отвъд нищото.
Отвъд нищото съществува място.
Отвъд нищото вените на въздуха
изпълнени са с пратеници,
които носят вест за разцъфналото цвете
дори в най-далечната земя.
Върху пясъците са отпечатани
копитата на изисканите конници,
които сутринта
се изкачиха на върха на хълма, покрит с макове.
Отвъд нищото чадърът на молбите е разтворен
и ето, че полъхът вдъхва жажда в дръжка на листо
удари часът на дъжда.
Тук човек е сам
и в тази самота
сянката на бряста ще пребъде вечно.
Ако идвате при мен,
стъпвайте внимателно и леко,
да не се пропука
финият порцелан на моята самота.

***
ОТВЪД МОРЕТАТА

Ще построя лодка
и ще я хвърля във водата.
Ще замина от това чуждо мене място,
в което никой в гъсталака на Любовта
не буди героите.
Лодка, в която няма мрежи,
и сърце от бисерни желания
все така ще карам.
Нито ще се привързвам към синевата,
нито към морето.
В онова сияние на самотата рибарите
хвърлят вълшебство от своите плитки.
Все така ще карам.
Все така ще призовавам:
"Трябва да се бяга далече, далече.
Мъжът в онзи град не разказва легенди.
Жената в онзи град
не е плодородна дори като чепка грозде.
Огледалото в никоя зала
не повтаря веселбите.
Дори кладенецът вода не запалва факел.
Трябва да се бяга далече, далече.
Нощта изпя своята песен,
дойде редът на прозорците.
Все така ще призовавам.
Все така ще бягам.
Отвъд моретата има град,
в който прозорците са отворени към откровението.
Покривите са обитавани от гълъби,
които гледат фонтана на
човешкия разум.
Всяко десетгодишно дете в града
държи в ръка клон на познанието,
а хората живеещи там
така се грижат за хранилка за птици,
все едно че тя е пламък или прекрасен сън.
Земята чува мелодията на твоите чувства,
а вятърът носи звука на митичните птици.
Отвъд моретата има град,
в който големината на слънцето
е като очите
на ранобудните.
Поетите са наследници на водата,
мъдростта и светлината.
Отвъд моретата има град! Трябва да се построи лодка.