Да се анализира творчеството на Омар Хайям означава да се анализира стихията на света. До този извод, не особено окуражителен за сериозния изследовател, би стигнал всеки, който се потопи в многозвучието на неговите афористични строфи и се натъкне на показателния факт, че основните мотиви в поезията на Хайям са една постоянно разширяваща се, неизбродна територия, върху която източният мъдрец проектира своите възгледи за живота и смъртта, за доброто и злото, за порока и добродетелта, за приятелите и за любовта, за Бога… Сиреч до всичко, което е докоснало ума му на правдотърсач, и сърцето му на непоправим жизнелюбец.

Една от постоянните теми, залегнали в рубаите на Хайям е темата за житейския кръговрат. На десетки места поетическият текст е пронизан с дълбок размисъл за битието и неговите извечни закони, за преходността на всичко земно, за смисъла на мимолетния човешки живот:

Онез, що остаряха и тези що са /още/ млади,
всички един след друг, един по един ще си идат!
отивали са си, ще си идем и ние, пак ще дойдат и ще си отидат!
И това Земно царство никому не ще остане вечно,

Или

На цикъла, заключил идването и отиването наши,
не му се вижда нито краят, ни началото!
Никой и думичка не е обелил за това,
туй идване от где е и отпътуването за къде е!

И още

Когато чистите души напуснат моето и твое тяло,
прахът на другите ще стане гроб за мен и теб!
А след това за тухлите на гробниците чужди
ще сложат във калъпа праха и мой, и твой!

Характерно за Хайям е мъдрото и подчертано спокойно приемане на неизбежното “отиване” от живота на всичко пребиваващо на временния адрес на този “бренен свят”. Но макар и възприета като естествена и неотменима съставка на самия живот, смъртта си остава за философа Хайям онзи неразплетен възел, измежду стегнатите възли на всички вселенски тайни, развързани от него с прозорливост:

От недрата на земята черна до зенита на Сатурн
разгадах аз всичките тайни вселенски!
Възлите стегнати с прозорливост развързах,
/и/разплетоха се всички, освен този на Смъртта!

Това “отиване” от живота обаче, тази неразплетена тайна не носят на поета нито смут, ни униние:

Аз не съм онзи, дето се страхува от смъртта си,
защото/знам, че/следващата половина ще бъде по-добра от тази!
Животът ми от Господа на заем даден е,
когато дойде време да го връщам, ще го върна!

Боя се, че неправомерно извеждам темата за смъртта в началото на своя анализ, защото макар и честа гостенка в рубаите, тя далеч не е определяща за поезията на жизнелюбеца на Изтока. Дори когато съдбата “лъха зной зад гърба му”, Хайям не се откъсва от мисълта за

вълшебната напитка, която може би ще го върне в света на живите, усети ли там някъде, в Отвъдното, нейния аромат:

В нозете на Смъртта когато аз смирено спра,
от ръката й когато падна като птица поразена,
внимавайте, не друго вий - кана от праха ми направете,
ще оживея може би, ако на вLното усетя аромата!

Животът с всичките му реалии, а не мисълта за неизбежния край, тържествува в изящната и мъдра, провокираща фалшивата добродетел, лирика на великия персиец. И ако трябва да бъдем съвсем точни, в нея тържествува и властва над всичко останало Мигът.

Рубаите на Омар Хайям не са изпети в прослава поотделно на виното, любимата, веселието, мъдростта, Бога… Те възславят с цялата поетическа мощ на лирика онзи кратък, единствен миг, в който сме временни обитатели на земята. И в този “миг, един единствен”, са побрани като в искрящ бокал и виното, и любимата, и неудържимото пиршество на сетивата, и мъдростта, и Бога… Мигът у Хайям расте и получава пълнота и обемност с всяко следващо четиристишие. Мигът се извисява, надхвърля очертанията на земното, добива космически размери. И тази пределна сгъстеност и едновременно с това обемност на Хайямовия непостижим миг е една от главните отлики на неговата лирика. Безкрайният живот, пресован в един единствен миг, прекаран във веселие. Като “веселието”, следва да подчертаем това, надхвърля обичайното си битово значение. Веселието у Хайям е преди всичко празник на духа, на ликуващата радост от живота. Понякога “мигът” е заменен на места с “дъх”, като негов равностоен еквивалент:

От Дома на неверието до Вярата е само дъх един единствен!
От Света на съмнението до Увереността е само дъх един единствен!
Във този скъпоценен дъх един едининствен ти щастлив бъди!
Защото облагата от нашия живот е само този дъх един единствен!

И така

Боим се, че нивга веч във този свят не ще да дойдем,
че със приятелите също /повече/ не ще се съберем!
Да се възползваме от този миг, във който ний живеем,
че до следващия миг в живота може и да не достигнем!

Или

За теб днес утрешният ден не е достъпен,
и мислите за бъдното напразно те гнетят,
не изтървавай този миг, ако сърцето ти не е безумно,
че животът, който ти остава, не е без край!

Широка територия в четиристишията на Хайям заема поетическата възслава на виното. Не са така чести примерите в световната поезия, дори и сред поетите, последователи на “Философията на Градината”, в които “напитката на живота” да е била издигана до такъв обемен символ. Дори самият живот се отъждествява у Хайям с бокал вино. В един момент те стават за него еднозначни. Нищо не може да разколебае мъдреца Хайям в стремлението му да изживее пълноценно мига на телесните и духовните наслади:

Казват: “ Вино не пий, че ще страдаш,
в Съдния ден в огъня ще гориш!”
Тъй е, но /знай, че/ и двата свята не струват,
този едничък миг, в който от вLно опиянен си!

Именно “опиянен”! Опиянението е онова особено състояние, което Омар Хайям поставя над всички останали. Не самото “пиене”, не “пиянството”, а състоянието, в което сме “нито трезви, нито пък пияни”, когато човекът е освободен от “упованието в божията милост” и от “страха от мъките в Ада”, когато е свободен “от пръстта и вятъра, от огъня и от водата”, когато е съединен с Всевишния:

Днес ние влюбени сме, развълнувани, опиянени!
Днес на алеята на феите сме ний, на колене пред виното!
От битието наше изцяло сме освободени,
днес със Всевишния сме ний съединени!

За Хайям виното е един от най-широковместимите символи, олицетворяващ всичко, заради което си заслужава да се живее. За него той намира най-точните думи, най-изящните поетически сравнения:

Втечнен рубин е виното, гарафата - рудник,
купата тяло е, а виното в нея - душа!
А кристалната чаша, от виното засияла,
е от сълзи, в които кръвта на лозата е скрита!

Висока цена определя на виното щедрият класик:

Чаша вино струва сто сърца и сто религии!
Глътка вино струва царството китайско!
Че освен рубиненото вино, що ли друго има на Земята,
горчиво да е и да струва хиляди нежни души!

И е готов сам да заплати за него славата си на мъдрец, доброто си име, да бъде наречен и “влюбен”, и “безпътен”, и “езичник”, и “еретик”…

Дори на Господа Омар Хайям не прощава отнетата му глътка вино:

Ти счупи моята стомна със вино, о, Господи!
Затвори пред мен дверите на насладите, о, Господи!
И лисна върху земята пурпурното вино!
Проклет да съм, нима пияният си ти, о, Господи?!

Виното за дръзкия персиец е с много имена. То е: “утринно”, “старо”, “бистро” “зороастрийско” “пурпурно”, “жива вода”… То е за него, “безумния”, “любима”, то може дори планината да накара “да затанцува”, да си запленен от аромата му “е по-почтено от това, да си известен с аскетизма си”.

Четени в определена последователност филигранните четиристишия на Хайям представляват възторжена поема за виното като противоотрова на всички житейски несгоди и

злини, като могъщ тласък за разкрепостяване на тялото и на духовните копнения, като символ на духовната наслада и на въздигането на човешкия дух, на възсъединяването му с Бога.

Мотивът за виното в поезията на Омар Хайям е тясно преплетен с мотива за любовта. Нещо повече – те просто не могат да бъдат разглеждани поотделно. Навсякъде, където присъства “любимата”, “луноликата”, “обичната”, “красноликата”, “лалеликата”, “жасминената”, “феята”, “избраницата сияйна”… /за отбелязване е, че никъде в своите четиристишия поетът не употребява тривиалното “жена”, навсякъде е предпочетено поетичното сравнение!/, присъстват и делвата, и кърчага, и виното. Дори самият влюбен се отъждествява със съда на живителната напитка:

Кърчагът тоз кат мен е бил въздишащ влюбен,
във плен е бил на къдрите на някоя красавица,
таз дръжка, зад гърлото му дето виждаш,
ръка била е, връз шията на някоя любима!

Страстта към красноликата също е сравнена с божествената напитка, заради която Хайям не се свени от упреците на невежата:

За любовта ми към теб от упреци не се свеня,
с невежите в подобен спор не ще будувам!
Напитката на любовта лекарство за мъжете е,
за тези, що не са мъже, от таз напитка полза няма!

Никой не бива да се сърди на любимата жена за причиненото от нея страдание, а трябва да е радостен, “защото всичко причинено от любимата е щастие!”. Пък и “Никой в този свят не е спечелил краснолика, / без да получи от Съдбата тръни във сърцето”.

“С алено вино в едната ръка и с къдрици любими в другата” , това е състоянието, в което жизнелюбецът Хайям, приседнал щастлив някъде в края на поляната, се чувства напълно освободен от мислите за хода на Небосвода и за земните дела.

Струва си да отбележим, че действието у Омар Хайям е експонирано най-често в края на някоя природна даденост: “на брега на потока”,“в края на полето”, “на поляната в края”,

“някъде на полето в края” . А това би могло да означава и по-далеч от хорската суета и хлевоустата мълва, които биха нарушили хармонията на общуването в уединение.

Три неща, според Хайям, са нужни на човека, който и без това не знае тайнството на бъдещето си: “/и/ нужни са му /само/ вино и любима, и копнение!”. Затова когато ги има и трите, той се усеща честит и не измъчва “сърцето радостно със горест”.

Постигнал болезнено, но изоснови, съзнанието за преходността на всичко земно и за това, че “човек не е властен над утрешния ден”, Хайям отправя своя призив и към любимата си:

Noaie , e?anaaeoa, ела заради iaoeoa nu?oa!
/И/ рac?aoe ти iaoeoa i?iaeaie nun e?anioa та своя !
Нека изпием кана с вино догде nia caaaii,
п ?aae aa са измайсторили noiiie io i?ao а ни !

Отново

Ей, избранице сияйна, в утринния час,
изсвири /ми/ някаква мелодия и вино донеси!
Че сто хиляди царе и Джaмовци е отвело в земята
пристигането на лятото и отпътуването на зимата!

Многократно повтарящ се мотив в четиристишията на източния певец на опиянението и любовта, мотив който неизменно се преплита хармонично с други две основни теми – с тази за преходността на всичко земно и с тази за живата памет към предците, е мотивът за безбройните хубавици, живяли на света и превърнали се след като са го напуснали в нежни цветя, треви и оплодена от красотата им пръст:

Навсякъде където върху земята теменужка е израсла,
била е бенка върху лицето на някоя красавица!

***

Внимавай, стъпвай предпазливо по пръстта,
че тя зеници във очите на красавица била е!

***

Всяка тревичка, която на брега на потока била е,
навярно къдрица на/хубавица с/ангелски нрав била е!

Могат да се приведат и цели прелестни четиристишия в потвърждение на тезата, че този мотив също е един от предпочитаните от Хайям:

Прашинка всяка, върху лицето на Земята,
била е слънцелика /дева/ с челото на Зохр a !
Изтрий със трепет прашинката от милото лице,
защото тя също къдрица и лице била е на нечия любима!

И понеже рубаите на Хайям, посветени на обичаната жена /или жени/ звучат подобно на безкрайно мелодична и безкрайно нежна песен, потърсих паралел с “Песен на Песните” на Соломон, за да открия за себе си най-вече една набиваща се на очи отлика.

Докато Соломоновата възлюбена е определена жена с конкретно име – Суламит, Хайямовата любима не е назована. Тя е по-скоро обобщен образ на жената, без която насладата от мига на веселието не би била пълна, нито пък животът пълноценен.

Докато обичащият мъж у Соломон е щедър и разточителен в описанието на своята възлюбена, Хайям е подчертано пестелив, определено фрагментарен.

В “Песен на песните” “най-хубавата между жените” е оприличена на “кобилка във фараоновата колесница”; очите L са гълъбови под къдриците, косата L е “като стадо кози, кога слизат от Галаадеската планина”; устните L са “като алена панделка”, а устата сладкодумна, ланитиите под къдрите L са “като половинки нарове”; двете L полукълба са “като близначета от млада сърна, които пасат между кринове”; снагата L е оприличена на палма и пр.и пр.

У Хайям “сияйната избраница” е обрисувана по-скоро индиректно, посредством състоянието на наслада и опиянение у влюбения мъж, предизвикано от нейното присъствие. Той

оприличава лицето й на загадъчното небесно светило Луната, т.е. прибягва до сравнение, надхвърлящо представата на познатото, заобикалящото ни в земния свят.

Тук опонентите навярно ще отбележат, че това сравнение не се появява за първи път в лириката на Хайям, че то се среща в строфите на мнозина от представителите на персийския класицизъм. Това е така, но у Хайям това сравнение излиза извън обичайното схващане на Изтока за съвършеното женско лице, закръглено и бяло като лунния диск. При Хайям то включва както физическата прелест на любимото лице, така и женската загадъчност и очарование, и кокетството на нежния пол, и притегателната сила на трудно достъпното, и лесната накърнимост на красотата, но и вярата в нейното безсмъртие, и в края на краищата мечтите, стремежа на поета и на мъжа Хайям към съвършенството…

Пий вино в зрака на Луната, ти, подобна на Луна, че Луната
ще ни търси много /утре/, но не ще да ни открие!

Друг реквизит на любимата - дългите и къдрици, са споменати от поета, като че ли само за да ни довери, че той ги държи в ръцете си. Те документират в случая не толкова детайл от нейната хубост, колкото блаженството от допира с тях. Хайям търси не толкова ефекта на външното описание на “луноподобните”, колкото тяхното /и свое!/ вътрешно състояние: “опияните красавици”, които ще му поднасят “по глътка вино цял месец”. Очевидно е, че става дума за красавици, а не за отделна любима, надарена с индивидуална характеристика!

С алено вино в едната ръка и с къдрици любими в другата,
на поляната в края приседнал е той /тъй/ щастлив!

Вижда се, че и тук акцентът е поставен върху собственото му отношение към къдриците на “жасминената”, които наред с виното, го карат да “не мисли за хода на Небосвода”, сиреч за съдбата. Подобно е внушението и в друго едно рубаи, където през пролетта “любима, подобна на фея от Рая” му поднася чаша вино някъде в края на полето. Показателен е финалът на четиристишието:

/тогаз/, дори за мнозина това да е сквернословие,