Мохаммадреза Рахмани Йарахмади, известен с псевдонима Авеста, е съвременен ирански поет. Започва да пише стихове като повечето си събратя на 10-годишна възраст и след завършване на начално училище заминава да учи в Техеран.

През 1948 г. завършва вечерна гимназия с диплома по литература. Същата година започва да сътрудничи в Министерството на просветата и постъпва да учи в университета. Завършва богословски науки, работи в областта на аналитичната философия, получава научна степен и започва да преподава в Техеранския университет.

Авеста публикува следните поетически сборници: "Напусналият кервана", Градинарят", "От днес до никога", "Домашното вино пази от съблюдателите на реда", "Имамът -една друга легенда". Като поет, той предпочита касидата, но създава добри образци и в другите жанрови форми.

По отношение на съдържанието той разглежда преди всичко философски въпроси.
Творчеството на Авеста включва и "Трактат по философия, логика, психология и морал", "Ум и блясък", "Съчиненията на Хайям" с предговор и проучвания за живота на великия Омар Хайям, които допълват изцяло неговата търсеща и творческа натура.

През 1957 г. поетът-художник посещава няколко европейски държави, а през 1961 г. напуска държавната си работа.

По отношение на поезията, след първоначалното влияние на Нима, стиховете му постепенно добиват своя собствена форма и започват да се отличават със свой стил.

През 1961 г. излизат от печат - "Песента на слънцето" и "Източна мъка", през 1967 г. - "Зелената величина" и през 1977 г. - "Осем Книги".

НА КРИЛЕТЕ НА ЛЮБОВТА

Понесъл съм такъв товар със мъка, че не питай.
И вкусил съм такава силна болка, че не питай.

От две вълшебници, които другите приспаха,
аз толкова магии съм накупил, че не питай.

От галещите сочни устни, чийто смях е захар,
дочувал съм такива скъпи тайни, че не питай.

От ангелите по-високо, над ширта небесна,
избрал съм толкова спокойно място, че не питай.

И ето, виж - със тези две очи със пламък блеснал,
такъв огромен свят видях отблизо, че не питай.

В света, във който днес живеем, който ще пребъде,
такива хълмове съм преминавал, че не питай.

От дланите на виночерпците в света отвъден
от толкова бокали съм отпивал, че не питай.

На крилете си на любовта за миг, тъй ведър,
аз до такова място съм отлитал, че не питай.

Какво, че имам слабости, с приятелската щедрост
до пост такъв съм се издигал, че не питай...

***
ПЪПКА СЪЛЗИ

Не бе ми предана, а аз ти бях. Ти мъка не усети, аз - успях.
О, ти ме разруши, аз тебе - не. Сломи ме ти, аз тебе - не можах.

Щом получавах обвинения и упрек за постъпки и морал,
от теб ги получавах, чувах ли такива аз - от теб ги чувах, ах!

Но кой съм аз? От сълзи пъпка натежала, през нощта с копнеж за теб
от две очи отронва се, към теб да тича разцъфтяла я видях.

На мене мъката се падна, какво че пълен е светът със смях
и стана тъй, понеже в целия ни свят аз твоята любов избрах.

Подобно свещ - усмихна ми се ти единствено във черните ми дни.
като съдба - със белите коси - докосна ме единствено чрез тях.